— И да изглеждам като пълна глупачка? Замисли се, Вал. Какво толкова ще ни струва — два часа вечерта, когато така или иначе не работя. Ще го направя в свободното си време, Дезмънд също.
— Не в това е въпросът. Вече изоставаме от графика, а ще става все по-зле. Патрик… Бън… а сме тук едва от ден. Просто нямам средства да местя сандъци напред-назад, само защото искаш да се направиш на добрата фея.
— Безсърдечен грубиян — отвърна тя с леден глас.
Вал Лампман се разсмя.
— „Стъкленото сърце“, деветдесет и трета страница, ако не се лъжа. Не забравяш нито реплика, а, старо момиче?
Не бе за вярване, но тя се засмя.
— Хайде, Вал, съгласи се. Покажи им, че сърцето ти не е от камък.
— Съжалявам, миличка — отвърна той. — Този път ще трябва да откажа.
Последва тишина и ми се искаше да виждах лицата им, но не можех да помръдна, без да се издам.
— Да речем — започна Филис Уивърн почти шепнешком, — че кажа на Дезмънд за интересното ти приключение в Бъкингамшир!
— Не би посмяла! — изсъска Вал Лампман. — Стига с тези глупости, Филис… няма да посмееш!
— Нима?
Личеше си, че е спечелила.
Последва ново мълчание — още по-дълго и тогава Вал Лампман изведнъж рече:
— Добре де. Организирай малкото си представление. И без това няма да повлияе на плановете ми.
— Благодаря ти, Вал. Знаех си, че ще те убедя. Винаги успявам. А сега, да се качим ли горе при останалите? Сигурно търпението им вече се изчерпва.
Чух стъпките им да се отдалечават нагоре по стълбите. Реших да изчакам още няколко секунди, за да съм сигурна, че няма да ме видят.
Но преди да успея да помръдна, някой излезе от сенките по средата на коридора.
Бън Кийтс!
Не ме видя, защото стоеше с гръб към мен и надзърташе иззад ъгъла към вестибюла. Очевидно беше подслушала разговора, който и аз по случайност дочух.
Ако се обърнеше, сигурно щяхме да се сблъскаме.
Притаих дъх.
След, както ми се стори, цяла вечност, тя се отдалечи бавно през вестибюла и изчезна от поглед.
Отново изчаках, докато стъпките й заглъхнат.
— Жалко е, нали — каза глас почти до рамото ми, — че понякога хората не се разбират добре?
Обърнах се рязко и видях Мариън Трод с подигравателна — или пък печална — усмивчица на лицето. Въпреки елегантния, шит по поръчка, костюм, очилата с черни рогови рамки й придаваха вид на дивашка принцеса, очертала с пепел празните си черни очи, като подготовка за жертвоприношение в джунглата.
През цялото време е била тук. И само като си помисля, че изобщо не съм усетила присъствието й!
Двете стояхме неподвижно и се взирахме една в друга в сумрачния коридор, неловко смълчани.
— Извинете — казах аз. — Сетих се нещо.
Вярно беше. Спомних си следното: макар ни най-малко да не се страхувах от мъртъвци, сред живите имаше такива, от които здраво ме побиваха тръпки, и Мариън Трод бе една от тях.
Обърнах се и се отдалечих бързо, преди нещо ужасяващо да се надигне от килима и да ме всмуче в тъканта.
Седем
Татко седеше на кухненската маса и слушаше леля Фелисити. Това, повече от всичко друго, ме накара да осъзная колко много — и колко бързо — малкият ни свят се бе стеснил още повече.
Промъкнах се безшумно, или поне така си мислех, в килера и се почерпих с парче от коледния кейк.
— Това продължи достатъчно, Хавиланд. От десет години мълчаливо гледам как положението ти се влошава с надеждата, че един ден ще се осъзнаеш…
Смехотворна лъжа. Леля Фелисити не пропускаше възможност да изрази на глас критиките си.
— … но всичко беше напразно. Не е добре за децата да продължават да живеят при подобни варварски условия.
Деца ли? Нима мислеше за нас като за деца?
— Хавиланд, време е да престанеш с безкрайното си хленчене и да си намериш съпруга, за предпочитане богата. Нередно е мъж да отглежда сам цяла банда момичета. Превръщат се в дивачки. Всеизвестен факт е, че не се развиват правилно.
— Лиси…
— Флавия, можеш да излезеш — провикна се леля Фелисити и аз пристъпих в кухнята, малко засрамена, че са ме хванали да слухтя.
— Виждаш ли за какво говоря? — каза тя мрачно и ме посочи с пръст, чийто нокът бе червен като засъхнала кръв.
— Канех се да отрежа парче от коледния кейк за Догър — обясних аз с надеждата да я накарам да се почувства ужасно. — Претоварва се от работа… а често не се храни достатъчно.