Защо приемах с такова недоверие твърденията на сестрите си за митовете и фолклора? Дали защото от опит знаех, че и двете са лъжкини? Или защото наистина исках — може би дори изпитвах нужда — да вярвам?
Е, заловила Дядо Коледа или не, скоро щях да опиша този велик експеримент в тетрадката си: Цел, Хипотези, Метод, Резултати, Коментари, Заключение.
Каквото и да станеше, трудът ми със сигурност щеше да се превърне в класика.
В една от тетрадките на чичо Тар бях видяла написан в полето цитат от сър Франсис Бейкън: „Трябва да поставим не криле, а олово и баласт на идеята, за да й попречим да отлети“.
Точно това възнамерявах да направя със свети Николай! Да му дам нещо, което ще му преплете краката! По-късно в леглото ме споходиха видения на елени, залепнали за комините като огромни мухи в мухоловка, и се усетих, че се хиля налудничаво в тъмното. Най-накрая заспах, като че ли на фона на далечна мелодия от грамофон.
Осем
Спрях в горната част на стълбището.
— Нямат право — роптаеше някой. — Нямат право да ни товарят с това.
— По-добре си мълчи, Латшоу — обади се друг глас. — Чу какво ни каза Лампман.
— Да, чух какво рече Негова Светлост. Същото като на предишните снимки, и на снимките преди това. Толкова пъти съм чувал речта с оплакванията, че вече и от сън да ме бутнеш, ще ти я кажа. „Ако имате оплакване, съобщете го на мен“ и така нататък. Все едно да съобщя на човека на Луната, толкова внимание им обръща.
— Макналти…
— Дяволите да го вземат Макналти! Сега аз съм шефът и ще правите каквото ви кажа. А казвам следното: нямат право да ни товарят с допълнителна работа, само за да може Нейно Височество да изнесе зрелище пред тези селяндури.
Направих няколко крачки назад и тръгнах да слизам отново, само че по-шумно.
— Шшт! Някой идва.
— Добро утро! — поздравих ги ведро, докато разтривах очи с най-добрата си имитация на селски идиот. Ако имах време, щях да оцветя в черно един от предните си зъби с натрошен въглен.
— Добро утро, госпожице — отвърна онзи, по чийто глас познах, че е Латшоу.
— Здраво е натрупало, а?
Наясно бях, че се престаравам, но пък в общуването с някои хора това е без значение. От опит знаех, че вечно оплакващите се са глухи за всичко, освен за собствения си глас.
— О, каква красота — възкликнах, щом слязох долу и стиснах ръце като стара мома, на която току-що коленичил червендалест земевладелец е поднесъл годежен пръстен.
През нощта южната част на вестибюла се бе преобразила в италиански двор по здрач. Пред ламперията бяха издигнати нарисувани върху платно каменни зидове, а площадката на южното стълбище се беше превърнала в прочутия балкон във Верона.
Няколко изкуствени дръвчета, поставени тук-там в саксии, умело маскирани като пейчици, усилваха невероятно ефекта. Декорите бяха толкова добре изработени, че почти усетих топлото италианско слънце.
Именно тук след няколко часа Филис Уивърн и Дезмънд Дънкан щяха да изиграят сцена от „Ромео и Жулиета“: пиеса, която някога е държала лондонския Уест Енд на крака до малките часове на нощта с бис след бис.
Прочетох го в мухлясалите филмови и театрални списания, които стояха натрупани на купчини в библиотеката на Бъкшоу, или поне бяха стояли, докато не ги разчистиха заради снимките.
— Най-добре изчезвайте, госпожице. Боята още е мокра. Едва ли искате да се оплескате цялата.
— В никакъв случай, особено ако боята е на основата на олово — отвърнах рязко аз и се отдалечих с небрежна стъпка, докато си припомнях с приятна тръпка случая на американския художник Уислър, който заболял от така наречените от художниците „бояджийски колики“, докато рисувал прочутата си картина „Бялото момиче“, заради високо съдържание на живак в бялата боя, основния цвят в рисунката.
Дали отравянето с живак бе също толкова сладко и под друго име? Знаех, че плъховете обичат да гризат оловни тръби заради сладкия вкус на оловото. Всъщност бях започнала да си вадя бележки от един памфлет със заглавие „Особеностите на отравянето с олово“ и тъкмо се замислих доволно по тази тема, когато телефонът иззвъня.
Веднага се спуснах към него, преди да е иззвънял втори път. Ако татко го чуеше, гневът му щеше да ни преследва цял ден.
— По дяволите! — казах, докато вдигах слушалката.
— Ало… Флавия? Удобно ли е?
— О, здравейте, отче. Извинявайте, ударих си коляното в рамката на вратата.