Из „Златните правила на Флавия“: когато те хванат да ругаеш, винаги се опитвай да предизвикаш съчувствие.
— Горкичката. Надявам се да не си се наранила лошо.
— Ще се оправя, отче, веднага щом болката стихне.
— Обаждам се само за да ви кажа, че при нас всичко върви като по вода. Билетите са почти разпродадени, а слънцето още дори не се е вдигнало. Синтия и телефонният й отряд се справиха забележително снощи.
— О, благодаря, отче, ще предам на татко.
— А, и, Флавия, кажи му, че Дитер Шранц от фермата Кълвърхаус предложи, ако баща ти е съгласен, разбира се, да използваме старата шейна от гаража ви, за да превозим зрителите от енорийската зала до Бъкшоу. Щял да закачи теглич, с който да дърпа шейната с трактора. Само пътуването ще си струва цената на билета, не си ли съгласна?
Татко се съгласи след изненадващо кратко мърморене, но пък, когато го помолеше викарият, той винаги се съгласяваше. Свързваше ги дълбоко и силно приятелство, което не разбирах съвсем. Макар и двамата да бяха завършили „Грейминстър“, заради разликата във възрастта си, бяха учили там по различно време, тъй че не това беше обяснението. Викарият проявяваше интерес към пощенските марки само от учтивост, а татко се интересуваше съвсем бегло от божиите дела, следователно здравата връзка помежду им си оставаше загадка.
Ако трябва да съм напълно искрена, малко им завиждах за близостта и понякога се улавях да си мечтая и аз да съм толкова добра приятелка с татко, колкото викарият.
Не че не бях опитвала. Веднъж, докато веех с едно от филателистките му списания, за да разгоря слабия пламък на спиртната лампа, страниците се разлистиха и погледът ми попадна върху дезинфектант, който се получаваше при смесване на формалдехид с калиев перманганат и е бил използван от пощенските служби за дезинфекция на пощенски пратки в Средиземноморието в дните, когато холерата е била постоянна заплаха.
Ето един факт за колекционирането на марки, който всъщност беше интересен! Мост — макар и крайно нестабилен — между света на татко и моя.
— Ако някога се нуждаеш от дезинфекция на Марките — бях предложила веднага, — с радост ще го направя. За нула време ще забъркам формалин с калиев перманганат. Никакъв проблем не е.
Като пътник през времето, събудил се току-що в непозната къща в друг век, татко вдигна поглед от класьорите си.
— Благодаря ти, Флавия — отвърна след напрегнато мълчание. — Ще го имам предвид.
Дафи, както винаги, се бе проснала на фотьойл в библиотеката със „Студеният дом“ на колене.
— Не ти ли омръзва да четеш тази книга? — попитах аз.
— Не! — сопна се тя. — Книгата толкова прилича на собствения ми печален живот, че не правя разлика между текста и действителността.
— Тогава защо изобщо си правиш труда да четеш?
— Пръждосвай се. Ходи да досаждаш на друг.
Реших да подходя по друг начин.
— Имаш черни кръгове под очите. Снощи до късно ли чете или съвестта ти не те остави да заспиш заради възмутителния начин, по който се държиш с малката си сестра?
„Възмутителен“ бе дума, която си умирах да използвам в изречение, откакто бях чула Синтия Ричардсън, жената на викария, да я изсъсква срещу госпожица Кул, пощаджийката, по адрес на Кралските пощи.
— Гледай си работата — отвърна Дафи. — Че кой изобщо е успял да мигне при цялата тази дандания.
— Нищо не съм чула.
— Защото уж свръхизостреният ти слух се е повредил. Като че ли започваш да проявяваш симптоми на типичното за Де Лус оглушаване. Предава се от най-малка дъщеря на най-малка дъщеря и по принцип се отключва преди навършване на дванайсетгодишна възраст.
— Глупости! Никаква дандания не е имало, въобразяваш си.
Лявото ухо на Дафи потрепна, както винаги, когато се ядосаше. Разбрах, че съм я засегнала.
— Не си въобразявам! — извика тя, хвърли книгата и скочи на крака. — Беше проклетата Уивърн. По цяла нощ гледа стари филми — отново и отново, докато не ти дойде да закрещиш. Ако още веднъж чуя как казва „Никога няма да забравя замъка Хоукхоувър“ на фона на онази сълзлива музика, ще повърна блатна вода.
— Мислех си, че я харесваш… всички онези списания…
Проклятие! За малко да се издам. Нали се предполагаше, че не знам какво държи на дъното на чекмеджето си.
Но тревогата ми бе напразна. Дафи беше толкова ядосана, че не забеляза как се изпуснах.