— Харесвам я на снимка, но не и на живо. Зяпа ме все едно съм някакъв урод.
— Може и да си — отвърнах услужливо.
— Гледай си работата! И след като си толкова добра приятелка с лейди Филис, й кажи, когато я видиш, да не вдига толкова шум. Предай й, че Бъкшоу не е някакво си лигаво кино в Слау или от която там паланка е.
— Непременно — обърнах се на пети и напуснах библиотеката.
По някаква странна причина започна да ми става жал за Филис Уивърн.
Във вестибюла Догър се бе покачил на висока дървена стълба и окачваше клонки джел на един от сводовете.
— Внимавай с илицина — провикнах се аз. — Не си облизвай пръстите.
Това беше шега, разбира се. Някога се смятало, че в две шепи от червените плодове се съдържа смъртоносно количество от гликозида, но пипането на листата беше напълно безопасно.
Догър вдигна лакът и ме погледна изпод ръката си.
— Благодаря, госпожице Флавия. Много ще внимавам.
Макар да бе приятно да си мисля за отрови през всички сезони, по Коледа усещането бе някак си специално и неволно се ухилих. Точно в този миг входният звънец издрънча.
— Аз ще отворя — казах на Догър.
Щом отворих вратата, в лицето ме блъсна навяващ сняг. Изтрих очи и само частица от мен се изненада, когато видях пред къщата автобуса за Котсмор с величествено издигащи се от радиатора струи пара. Шофьорът, Ърни, стоеше пред мен и чоплеше зъбите си с месингова клечка.
— Хайде, слизайте! И гледайте да не паднете! — провикна се той през рамо към колоната от хора, които излизаха през отворената врата на автобуса.
— Актьорите ви пристигнаха — каза Ърни.
Хората минаваха покрай него и влизаха във вестибюла като туристи, струпали се в Националната галерия при отварянето на вратите — бяха общо около трийсет души: с палта, шалове, галоши, ръчен багаж и пакети с пъстри опаковки. Спомних си, че ще прекарат Коледа тук.
Една от последните пътнички срещна трудности при изкачването на стъпалата. Ърни понечи да й помогне, но тя отблъсна протегната му ръка.
— Ще се справя и сама — заяви безцеремонно.
Този глас!
— Ния! — извиках аз.
И наистина се оказа тя.
Ния Гилфойл бе асистентка на Рупърт Порсън, пътуващия кукловод, който срещна зловещо смъртта си в енорийската зала на „Свети Танкред“. Не я бях виждала от лятото, когато замина от Бишъпс Лейси малко обидена.
Но изглежда всичко това бе забравено. Ето че сега тя стоеше на стъпалата на Бъкшоу със зелено палто и пъстра шапка, обсипана по периферията с червени плодчета.
— Дай прегръдка. — Ния разтвори ръце.
— Миришеш на Коледа — отвърнах аз и чак сега забелязах издутината между нас.
— В осмия месец съм! — каза тя, направи крачка назад и разкопча зимното си палто. — Ето, виж!
— Истинска Мама Гъска! — заявих аз и Ния се разсмя звънко.
Тя играеше ролята на Мама Гъска в пиесата на покойния Рупърт и се надявах шегичката ми да не я наведе на неприятни спомени.
— Вече не съм Мама Гъска, а просто Ния Гилфойл (госпожица). Актриса, владееща комедия, трагедия, пантомима. За повече информация се обадете в агенция „Уидърс“ в Лондон.
— А кукленият театър…
— Продадох го до последната джунджурия на един прекрасен човек в Борнмут. Изкарах достатъчно и си наех апартамент, за да има малкото покрив над главата си, когато най-накрая реши да дойде на този свят.
— Участваш ли във филма? — махнах аз с ръка към театралната глъчка във вестибюла.
— В малка роля. Въплъщавам се в не особено задълбочения образ на Антеа Флайтинг, бременната — и мила, разбира се, — дъщеря на Боаз Хейзълууд, героя на Дезмънд Дънкан.
— Мислех си, че той е ерген. Не ухажва ли Филис Уивърн?
— Да, ерген е и я ухажва… но си има минало.
— Аха, разбирам — отвърнах аз, макар да не разбирах.
— Я да те огледам — хвана ме тя за раменете и отдръпна глава назад. — Пораснала си… и бузите ти са поруменели.
— От студа е.
— Като стана въпрос за студа — засмя се тя, — да влезем вътре, преди пъпът ми да измръзне и да падне.
— Госпожице Ния — рече Догър, докато затварях вратата след нас. — Много се радвам да ви видя отново в Бъкшоу.
— Благодаря, Догър — стисна тя протегнатата му ръка. — Никога няма да забравя добрината ти.