— Бебето скоро ще се роди — каза той. — През януари ли?
— Точно така, Догър. Имаш набито око. Според лекаря, на двайсет и пети януари. Той каза, че нищо няма да ми стане, ако участвам във филма, стига да спра цигарите, да се наспивам добре, да се храня обилно и да си вдигам краката нависоко, когато не съм пред камерата.
Ния ми намигна.
— Много добри съвети — отвърна Догър. — Чудесни наистина. Удобно ли пътувахте с автобуса?
— Доста друсаше, но това бе единственият превоз, който успяха да осигурят от „Илиум Филмс“, за да ни докара от гарата в Додингсли. Слава богу, че е толкова тромав стар звяр. Не успя да се обърне въпреки снега.
Мариън Трод вече беше отвела останалите по горните етажи и във вестибюла останахме само ние тримата.
— Ще ви заведа до стаята — каза Догър и Ния завъртя весело пръсти като Лоръл и Харди и тръгна след него.
Двамата едва се бяха скрили от поглед, когато на вратата отново се звънна.
О, кипящи цианиди! Нима щях да прекарам остатъка от живота си като портиер?
Блъсна ме поредният студен порив замръзнали снежинки.
— Дитер!
— Здравей, Флавия. Нося столове от викария.
Дитер Шранц — висок, рус и красив, както казват по радиото, стоеше на прага и ми се усмихваше със съвършените си зъби. Внезапната му поява малко ме смути: все едно бог Тор лично бе дошъл да остави мебелите.
Като предан почитател на английската литература и особено на сестрите Бронте Дитер бе решил да остане в Англия след освобождаването на военнопленниците с надеждата един ден да преподава „Брулени хълмове“ и „Джейн Еър“ в английско училище. Струва ми се, че се надяваше и да се ожени за сестра ми Фели.
Зад него мястото на автобуса беше заел сив трактор „Фъргюсън“, чийто включен двигател бръмчеше тихичко в снега, а за него бе прикачено ремарке, отрупано догоре със сгъваеми столове, покрити почти изцяло с брезент.
— Ще ти държа вратата отворена — предложих аз. — Ще дойдеш ли довечера на представлението?
— Разбира се! — ухили се Дитер. — Вашият Уилям Шекспир е почти толкова велик писател, колкото Емили Бронте.
— Я се разкарай, будалкаш ме.
Госпожа Малит използваше този израз. И през ум не ми бе минавало, че ще излезе и от моята уста.
Дитер пренасяше столовете в къщата по пет-шест наведнъж, докато накрая и последните не бяха наредени във вестибюла срещу импровизираната сцена.
— Ела в кухнята, да опиташ прочутото какао на госпожа Малит — подканих го аз. — Слага в него островчета разбита сметана и стръкчета розмарин за дървета.
— Благодаря ти, но трябва да се връщам. Гордън не обича да…
— Ще повикам Фели.
По лицето на Дитер се разля широка усмивка.
— Добре тогава. Но ще остана само за едно островче от сметана и нито минутка повече.
— Фели! — извиках в посока на салона. — Дитер е тук!
Нямаше смисъл да изтърквам напразно подметките на обувките си. Освен това Фели си имаше собствени крака.
Девет
— Я виж ти, кой е тук — каза госпожа Малит. — Как вървят нещата в Кълвърхаус?
— Много е тихо — отвърна Дитер. — Сигурно е заради сезона.
— Да — рече тя, макар всички да знаехме, че не само сезонът е причината. След случилото се миналото лято, Коледата у Ингълби щеше да е много мрачна.
— А как е госпожа Ингълби?
— Добре, доколкото може да се очаква при дадените обстоятелства.
— Обещах на Дитер чаша какао — намесих се аз. — Надявам се да ни ви затруднявам.
— Какаото е мой специалитет, както добре ти е известно — отвърна госпожа Малит. — И не е никакво затруднение в стар дом, който се върти както подобава.
— Най-добре пригответе три чаши — посъветвах я аз. — Фели ще пристигне след… шест… пет… четири… три…
Ушите ми вече бяха доловили забързаните й стъпки.
Забързани ли? Направо галопираше!
— Две… едно…
В този миг вратата на кухнята се открехна и Фели се промъкна небрежно вътре.
— О! — възкликна тя и ококори изненадано очи. — Дитер, не знаех, че си тук.
Друг път не е знаела! Четях я като отворена книга.
Но ококорените очи на Фели не бяха нищо в сравнение с изражението на Дитер. Направо бе зяпнал безмълвен, щом я видя в зеления копринен тоалет.
— Офелия! — възкликна той. — За миг те взех за…