— Емили Бронте — довърши тя с наслада. — Знаех си, че така ще си помислиш.
„Щом не е знаела, че е тук — разсъждавах аз — как би могла да си помисли, че ще я вземе за любимата си Емили?“
Но Дитер, омаян от любов, не забеляза това.
Нямаше как да не се възхитя на Фели. Беше лукава като лисица.
Макар да знаех, че е невъзможно от научна гледна точка, изглежда, госпожа Малит можеше да кипне мляко по-бързо от всеки друг на планетата. С печката, вече нажежена като пещ на алхимик, и като разбъркваше непрестанно, тя успя за нула време да сътвори димящи чаши какао, всяка със свой тропически остров и имитация на палма.
— Тук е много горещо — прошепна Фели на Дитер, сякаш така щеше да ми попречи да я чуя. — Да отидем в салона.
Станах да ги последвам, а тя ми хвърли поглед, който казваше: „Ако се осмелиш да дойдеш, ще те застрелям като патица“.
Естествено, аз се заклатушках след тях.
„Па-па!“ казах си наум.
— В Германия празнувахте ли Коледа? — попитах Дитер. — Имам предвид преди войната.
— Разбира се — отвърна той. — Дядо Коледа е роден в Германия, не знаеш ли?
— Знам, но явно съм забравила.
— Коледа на немски е Weihnachten. Санта Клаус, свети Николай, осветеното коледно дръвче… Санта Клаус носи сладкиши на децата на шести декември, а Дядо Коледа носи подаръци на всички на Бъдни вечер.
Каза това със закачлив поглед към Фели, която в този миг се поглеждаше крадешком в огледалото.
— Нима имате двама Дядо Коледа? — попитах аз.
— Горе-долу.
Въздъхнах облекчено наум. Дори да успеех да заловя единия, все пак щеше да има допълнителен Дядо Коледа, който да довърши разнасянето на подаръците. Поне в Германия.
Фели отиде с плавна стъпка до пианото и се настани на стола като мигрираща пеперуда. Докосна колебливо клавишите, без да ги натиска, сякаш ако изсвиреше грешния акорд светът щеше да експлодира.
— Трябва да тръгвам — каза Дитер и пресуши чашата си на един дъх.
— О, не можеш ли да останеш? — попита Фели. — Надявах се да ми преведеш няколко от анотациите в партитурата ми на „Добродушният кавалер“ от Бах.
— Когато ти го свириш, ще трябва да го прекръстят на „Злонамереният кавалер“. Ругае като хамалин, щом натисне грешен клавиш — обясних на Дитер.
Фели почервеня като килима. Не смееше да ми посяга пред други хора.
С почервенялото си лице и зелената си рокля ми напомняше на нещо, което бях виждала в цветна брошура. Какво беше…?
О, да! Сетих се.
— Приличаш на португалското знаме — казах аз. — Ще ви оставя да си вземете довиждане.
Знаех, че по-късно ще си платя за дързостта, но сърдечният смях на Дитер си струваше.
Къщата, обикновено толкова студена и тиха, изведнъж се бе преобразила в кошер. Дърводелци ковяха с чукове, бояджии размахваха четки, а най-различни хора се взираха в най-различни ъгли на вестибюла през импровизирани рамки, образувани от докосването на палеца и останалите пръсти във формата на правоъгълник.
Бяха монтирали и удивителен брой лампи: някои висяха, прикачени със скоби към скелетата, а други се издигаха от високи стойки по пода. Навсякъде се виеха черни жици и кабели.
С разперени за равновесие ръце си проправих внимателно път през вестибюла, като си представях, че вървя през гнездо на спящи отровни змии, които могат да се събудят всеки момент и…
— Ехо, Флавия!
Вдигнах поглед и зърнах червендалестото лице на Гил Крофърд, селския електротехник, да ми се усмихва през рамката на високо скеле, обрамчващо входната врата. Гил много ми бе помогнал в съживяването на по-страховитите електроуреди в лабораторията на чичо Тар и дори бе отделил време да ми обясни как да боравя безопасно с някои високоволтови прибори.
Беше ме научил и на едно стихче:
По въпросите на кабелите и отвъдното, разправяха, че Гил е експерт.
„Бил командос във войната! — подшушна веднъж госпожа Малит, докато кормеше заек на кухненската маса. — Учели ги как да удушават само със струна от пиано. Хряссс!“ За да илюстрира думите си, тя направи страховита физиономия с подбелени очи и изплезен на една страна език. „Алф разправя, че умираш за миг. В следващия момент жертвата се озовава седнала на пухкав облак с арфа в ръка и се чуди де се е дянал светът.“