— Господин Крофърд! — подвикнах на Гил. — Какво правите там горе?
— Поддържам се във форма — извика над данданията от чуковете.
Стъпих с един крак на стълбата отстрани на скелето и започнах бавно да се изкачвам.
Щом стигнах върха й, стъпих върху широките дъски, сковани като пътека.
— Като чирак се занимавах с тези кинаджийски работи — ухили се доволно той. — Гледам уменията ми да не ръждясат. В наши дни човек не знае какво може да му се наложи, нали?
— Как е госпожа Крофърд? — попитах аз.
Съпругата му Марта неотдавна ме покани на чай, докато тършуваше в сандък със стари лампи за излязъл от употреба модел токоизправител за радиочестотна флуоресцентна тръба — за която отказа да вземе и пени. Досега така и не ми се бе удала възможност да й се отплатя.
— Тип-топ е — отвърна той. — В магазина е, докато аз се веселя тук.
Докато говореше, господин Крофърд закачваше със скоби втори прожектор към напречната греда.
— А и по това време на годината има най-много работа. Само тази седмица е продала шест радиоприемника и три грамофона, че и тостер за четири филийки и електрическа поставка за сварени яйца. Представяш ли си!
— Отгоре сигурно се разкрива прекрасна гледка — отбелязах аз.
— Така е — отвърна ми, докато затягаше последния болт. — Интересно, че го казваш. Същото рече и онзи немец от Кълвърхаус на тръгване. „Далеч от безумната тълпа“ ми подвикна. Не му разбирам много приказките, но е добро момче.
— Да, казва се Дитер. Имал е предвид Томас Харди.
Гил се почеса по главата.
— Харди ли? Не го познавам. От нашето село ли е?
— Писател е.
Като сестра на книжен плъх знаех заглавията на милион книги, които не бях чела.
— Аха! — рече Гил, сякаш това обясняваше всичко. — А сега, най-добре слизай долу, че ако шефът те види, и на двама ни ще свети маслата.
— Маслото — поправих го аз. — За Латшоу ли говорите?
— Да, за него — отвърна тихо той. — Масло, хм — добави и насочи вниманието си към кутия с цветни филтри.
Почти бях слязла от стълбата, когато усетих, че в притеснителна близост до мен има лице. Скочих на пода, завъртях се и видях, че за малко не съм настъпила Латшоу.
— Кой ти позволи да се качваш горе? — попита той, а рижавият му мустак потрепери.
— Никой. Разговарях с господин Крофърд.
— Господин Крофърд получава надница и половина, защото го извикахме в последния момент, при това по празници. Няма време за празни приказки… нали, господин Крофърд?
Последното извика достатъчно силно, за да го чуят всички. Аз направих крачка назад и погледнах нагоре към Гил, който се суетеше около прожектора, но очевидно бе чул.
— Съжалявам — отвърнах и осъзнах, че във вестибюла внезапно се е възцарила тишина.
— Госпожице, съветвам ви да си стоите в стаята. Нямаме време някой да ни се пречка.
В мислите ми Латшоу вече се гърчеше на пода с почервеняло лице, изхвръкнали от орбитите си очи, притиснал ръце към корема си и ме умоляваше за противоотрова срещу цианид.
„Помощ! Помогни ми!“, крещеше той. — „Ще направя всичко… каквото поискаш!“
„Добре тогава“, отвърнах аз и му подадох неохотно стъкленица, в която бях разбъркала внимателно отмерени количества железен сулфат, калиев хидроксид и магнезиев оксид на прах. — „Но за в бъдеще трябва да се научиш как се говори с по-висшата класа.“
Може пък Латшоу да умееше да чете мисли, а може би не, но се обърна и се отдалечи рязко, след което се зае да хока един дърводелец, който не забиваше правилно пирон.
В този миг смразяващ кръвта вик се разнесе от горния етаж и отекна из вестибюла.
— Не! Неееее! Махайте се!
Веднага познах гласа.
Всички вдигнаха очи, когато се спуснах покрай работниците и хукнах нагоре по стълбите. На площадката една от актрисите протегна ръка да ме спре, но аз се отскубнах и продължих тичешком нагоре, след което свих по коридора на първия етаж, а туптенето на сърцето ми и топуркането на краката ми бяха единствените звуци сред злокобната тишина, внезапно спуснала се над къщата.
Непознати ми правеха път, вдигнали длани пред устата си и с лица, замръзнали в… какво…? Страх?
— Не! Не! Махайте се! Не ме докосвайте. Моля ви! Не им позволявайте да ме хванат!