Гласът идваше от будоара на Хариет. Отворих вратата със замах.
Догър се бе свил в ъгъла, стиснал с едната си трепереща ръка другата за китката пред лицето си.
— Моля ви! — проплака той.
— Оставете го на мира! — изкрещях на призраците. — Махайте се и го оставете на мира!
След това треснах шумно вратата.
Застанах напълно неподвижна и чаках, докато вече не издържах — около десет секунди, струва ми се — след което казах:
— Всичко е наред, Догър, махнаха се. Пропъдих ги. Всичко е наред.
Догър трепереше зад вдиганите си ръце с побледняло като пепел лице и гледаше в мен, без да ме вижда. Бяха изминали месеци — може би дори половин година — от последния му толкова тежък пристъп и знаех, че този път ще му е нужно доста време да се успокои.
Бавно отидох до прозореца и се взрях навън през заскреженото стъкло. Наляво, в сипещия се сняг камионите на „Илиум Филмс“ почти се бяха скрили под дебелата бяла пелена, сякаш сега, в края на отиващия си ден, се бяха сгушили за зимен сън.
Зад мен Догър изскимтя жално.
— Пак вали — казах аз. — Представяш ли си?
В тишината почти чувах как снежинките падат.
— Не е ли чудно как при толкова много снежинки досега на никого не му е хрумвало да напише книга със заглавие: „Химичният състав на снега“?
Зад гърба ми цареше мълчание, но не се обърнах.
— Само си помисли, Догър, за всички онези атоми водород и кислород, танцуващи в кръг хванати за ръце, за да образуват шестоъгълна снежинка. Понякога се събират около прашинка — пише го в енциклопедията — и поради това снежинката е с неправилна форма. Гърбави снежинки. Представяш ли си?
Той се размърда лекичко и аз продължих.
— Помисли си за милиардите снежинки и милиардите молекули от водород и кислород във всяка от тях. Да се чуди човек кой ли е написал законите на вятъра и дъжда, на снега и росата, не си ли съгласен? Размишлявала съм по този въпрос, но ми се завива свят.
Видях как тройно отразеният в трикрилото огледало върху тоалетката на Хариет Догър се изправя бавно на крака и накрая застава прав с безжизнено увиснали отстрани ръце.
Обърнах се, хванах го за дланта и го заведох тромаво до леглото с балдахин на Хариет.
— Поседни тук — казах му. — Само за минутка.
За моя изненада Догър се подчини и седна тежко на крайчеца на леглото. Мислех си, че ще се запъне само при мисълта да седи в олтара, който татко бе издигнал на Хариет, но самият факт, че не го направи, вероятно се дължеше на обърканото му съзнание в момента.
— Вдигни си краката — продължих аз, — докато си събера мислите.
Натрупах няколко снежнобели възглавници зад гърба му.
Със скоростта на топящ се глетчер Догър се отпусна назад, докато най-накрая не зае поне на външен вид удобна поза.
— Ще я кръстя „Скованата вода“ — казах му. — Книгата, имам предвид. Да, така ще привлече повече внимание. „Скованата вода“, харесва ми. Някои хора вероятно ще я помислят за криминален роман, но какво пък толкова? Нас няма да ни е грижа, нали?
Догър обаче вече спеше, гърдите му се вдигаха и спускаха плавно, а ако онова в ъгълчето на устата му не бе наченка на усмивка, то поне може би означаваше, че се е поуспокоил.
Завих го до брадичката с одеяло, върнах се на прозореца и незнайно колко време на фона на падащия здрач се взирах в студените, вихрещи се вселени на водорода и кислорода.
Десет
В пет и половина жителите на Бишъпс Лейси започнаха да пристигат. Първи се появиха госпожиците Падок — Лавиния и Аурелия, съдържателни на чайната „Свети Николай“.
Не бе за вярване, но тези две скърцащи антики бяха изминали пеша километър и половина от селото през снежните преспи и лицата им сияеха като две малки червени пещи.
— Не искахме да закъснеем, затова тръгнахме по-рано — обясни госпожица Лавиния и възхитено огледа украсения вестибюл. — Много е шикозно, нали Аурелия?
Знаех, че опипват почвата и преценяват каква е вероятността да ги помолят да пеят. Госпожиците Падок успяваха да се промъкнат на сцената на всяко мероприятие в Бишъпс Лейси още от памтивека и бях напълно наясно, че в момента скътани някъде в дълбините на чантата си госпожица Лавиния носи за всеки случай най-малко партитурите за „Последният поход на Наполеон“, „Потокът Бендемиър“ и „Ани Лори“.
— Представлението започва чак след час и половина — казах им аз. — Но заповядайте да се настаните. Може ли да взема палтата ви?