Веднага се виждаше, че и с трактор, и без трактор, и с шейна, и без шейна, тази вечер никой нямаше да се прибира в Бишъпс Лейси.
Въпреки това Дитер беше достатъчно смел да опита. Увит с дебелото си палто, той тръгна да изкачва появилата се внезапно бяла планина и се стопи в тъмнината.
— Да позвъним на Том Макгали да докара снегорина — предложи някой.
— Няма смисъл — отвърна глас от другия край на вестибюла. — Тук съм вече.
Разнесе се нервен смях, когато Том излезе напред и надникна през вратата заедно с нас останалите.
— Бая е натрупало — каза той и някак си потвърди официално опасенията. — Пряспата е непроходима.
Няколко дами вдигнаха ръце към шиите си. Мъжете се спогледаха набързо с безизразни лица.
След десет минути Дитер се върна, покрит със сняг, и поклати глава.
— Тракторът не може да запали — обяви той. — Акумулаторът се е изтощил.
Викарият, както обикновено, пое нещата в свои ръце.
— Позвъни на Бърт Арчър в сервиза — обърна се той към Синтия. — Кажи му да докара аварийната кола. Ако не успееш да се свържеш с Бърт, остави съобщение на Нети Рънсиман в телефонната централа.
Синтия кимна мрачно и забърза с пухтене към телефона.
— Госпожа Малит… беше тук някъде… Госпожо Малит, възможно ли е да приготвите чай и може би какао за децата?
Г-жа Малит се отправи към кухнята, доволна, че са се обърнали първо към нея за помощ. Щом тя изчезна по коридора, се появи Синтия.
— Линията е прекъсната — обяви тя с монотонен глас.
— Ами, добре тогава — рече викарият. — Изглежда, ще поостанем тук известно време, тъй че ще трябва да измислим нещо, нали?
Реши се, с изненадващо малко суетене, че с предимство ще са хората с деца, които ще могат, където е възможно, да се настанят при снимачния екип, чиито членове вече бяха разпределени в стаи на първия етаж.
По едно време татко се появи за малко и с няколко посочвания с пръсти и две-три думи, разменени с викария, той организира операцията прецизно като военно учение. След това отново се скри в кабинета си.
Онези, за които нямаше място на горния етаж, щяха да се настанят във вестибюла. Възглавници и одеяла, неизползвани след смъртта на Хариет, щяха да бъдат извадени от скриновете и раздадени на влезлите неочаквано в ролята на бежанци гости.
— Ще е като едно време — каза им викарият и потри енергично ръце. — Като в бомбоубежищата през войната. Да си представим, че това е едно голямо приключение. Все пак не ни е за пръв път.
В гласа му се долавяше доста забележима следа от тона на Уинстън Чърчил.
Викарият организира игри за децата: пускам, пускам кърпичка, сляпа баба и криеница, а наградите щеше да осигури доктор Дарби — ментови бонбони, разбира се.
Възрастните разменяха клюки и се смееха тихичко покрай стените.
След известно време по-бурните игри постепенно бяха изоставени и се премина към игри с отгатване.
С напредването на вечерта престорената веселба утихна. Тук-таме се виждаха прозевки, първоначално прикрити, но накрая съвсем явни, добрите маниери бяха напълно изоставени.
Децата започнаха да задрямват, а родителите им бързо ги последваха. Не след дълго хванатите в снежния капан жители на Бишъпс Лейси потънаха в прегръдката на съня.
По-късно, сгушена под юргана, сама в студеното като огромна плевня източно крило, известно време чувах приглушени разговори като жужене на кошер в далечината.
После и те утихнаха и ушите ми започнаха да долавят само по някоя кашлица.
Денят беше страшно уморителен, но въпреки това не можех да заспя. Пред очите ми бяха увитите тела, пръснати из вестибюла: спящи под одеяла купчинки като туфите трева в църковния дом.
Въртях се като че ли часове наред, но безполезно. Със сигурност всички вече бяха заспали и нямаше да преча на никого, ако просто се промъкнех до върха на стълбището и надзърнех. При напълно реалната заплаха татко да загуби битката с данъчните, вече съзнателно запомнях късчета от Бъкшоу за времената, когато щях да съм старица и да тършувам из спомените си за имението, както хората разлистват страници на албум със снимки.
„Ах, да!“, щях да кажа с треперещ старчески глас. — „Още помня онзи път, когато ни затрупа снегът точно преди Бъдни вечер. Онази зимна нощ, в която цял Бишъпс Лейси дойде в Бъкшоу.“
Станах от леглото и навлякох смразяващите си дрехи.