По ивицата светлина под вратата разбрах, че съм права.
Вътре нещо механично се въртеше: завъртане, едва доловимо изсвистяване.
Пляс! Пляс! Пляс! Пляс! Пляс!
Какво, за бога, беше?
Почуках лекичко на вратата с нокът.
Не последва отговор.
Онова нещо вътре продължаваше да се върти.
Пляс! Пляс! Пляс! Пляс! Пляс!
Сигурно не ме бе чула.
Почуках отново, този път с кокалчетата на пръстите си.
— Госпожице Уивърн — прошепнах през вратата. Будна ли сте? Аз съм, Флавия.
Пак никакъв отговор.
Коленичих и се опитах да надзърна през ключалката, но нещо препречваше гледката. Почти сигурно беше ключ.
Докато ставах, залитнах и се стоварих върху вратата, която се отвори навътре в страшната тишина.
В дъното на стаята се издигаше голямото легло с балдахин, приготвено за лягане, но празно.
Отляво върху метална стойка в сенките киномашина работеше с бръмчене, а белият й лъч осветяваше екран върху триножник в отсрещния край на стаята.
Макар филмът да бе свършил, краят на лентата още плющеше като черен камшик при всяко завъртане: Пляс! Пляс! Пляс! Пляс! Пляс!
Филис Уивърн седеше отпуснато на един фотьойл, а изцъклените й очи се взираха съсредоточено в сиянието на празния екран.
Около шията й, като огърлица на смъртта, бе увита кинолента, завързана стегнато, но безупречно, на сложна черна панделка.
Беше мъртва, естествено.
Дванайсет
През единайсетте си години на този свят бях виждала няколко трупа. Всеки беше интересен по свой начин и този не правеше изключение.
Останалите бяха мъже; Филис Уивърн бе първата мъртва жена, която виждах, и поради това реших, че заслужава специално внимание.
Осветеният киноекран се отразяваше в очните й ябълки и за миг създаваше илюзията, че е жива и погледът й искри. Но макар очите й още да не бяха започнали да се замъгляват — умряла е неотдавна, помислих си, — чертите й вече омекваха, сякаш лицето й беше изстъргано и подготвено да бъде нарисувано наново.
Кожата вече добиваше сивкав цвят, а от леко отворените й устни, които разкриваха съвършените й зъби, се носеше слаб, но доловим дъх на олово. В ъгълчетата на устата й се бяха събрали по няколко капки пенлива слюнка.
Сменила беше костюма си на Жулиета с богато извезана блуза на източноевропейска селянка, шал и пищна пола.
— Госпожице Уивърн — прошепнах аз, макар да знаех, че е безсмислено.
Но, както и преди, имах чувството, че мъртвецът ми е скроил номер и всеки момент ще скочи, ще извика „Бау!“ и ще ме изплаши до смърт, а нервите ми, макар и здрави, не са съвсем подготвени за подобно нещо.
От онова, което бях чела и чувала, знаех, че в случаи на внезапна смърт властите — полицията или Бърза помощ — трябва да се повикат незабавно. Синтия Ричардсън бе казала, че телефонът не работи, така че поне за момента нямаше как да известя полицаите, а доктор Дарби спеше дълбоко на долния етаж; видях го, докато прекосявах вестибюла.
Нямаше никакво съмнение, че лекар вече не може да помогне на Филис Уивърн, затова не беше трудно да реша към кого да се обърна: щях да повикам Догър.
Внимателно затворих вратата на спалнята след себе си, върнах се по пътя, по който бях дошла — отново минах на пръсти през вестибюла, — и стигнах до стаичката на Догър на върха на кухненските стълби.
Три пъти почуках бързо, после направих пауза… още две почуквания… пауза… и две бавни почуквания.
Едва приключих с кодовия сигнал, когато врата се отвори безшумно и Догър се изправи на прага по халат.
— Добре ли си? — попитах аз.
— Напълно — отвърна той след едва забележимо колебание. — Благодаря, че попитахте.
— Нещо ужасно се е случило с Филис Уивърн в Синята спалня.
— Разбирам — кимна Догър, изчезна за миг сред мрака в стаята си и когато се върна, си бе сложил очила.
Вероятно съм го зяпнала учудено, защото никога преди не го бях виждала да ги носи.
Двамата се върнахме тихо на горния етаж по най-бързия път през вестибюла, което наложи отново да лъкатушим измежду спящите. Ако ситуацията не беше толкова сериозна, щях да се разсмея на начина, по който Догър пристъпваше на дългите си крака като чапла между издутото шкембе на Бъни Спърлинг и отметнатата ръка на госпожица Аурелия Падок.