Щом влязохме в Синята спалня, затворих вратата след нас. Тъй като така или иначе вече бях оставила отпечатъци по бравата, нямаше значение, че пак я пипам.
Прожекционният апарат продължаваше да издава изнервящия плющящ звук, докато Догър обикаляше внимателно тялото на Филис Уивърн и клекна, за да надникне в двете й уши и очи. Очевидно бе оставил панделката от кинолента на врата й за накрая.
— Какво мислиш? — попитах аз шепнешком най-накрая.
— Удушаване — отвърна той. — Погледнете тук.
Догър извади памучна носна кърпа от джоба си и повдигна с нея единия клепач, от чиято вътрешна страна се видяха множество червени петънца.
— Петехия — каза той. — Хеморагични петна. Асфиксия поради бързо удушаване. Несъмнено.
Сега вече Догър насочи вниманието си към черната панделка от кинолента около шията и се намръщи.
— Какво има, Догър?
— Би трябвало да има повече охлузвания. Невинаги са налични, но в този случай определено би трябвало да има повече синини.
Наведох се, за да погледна по-отблизо и видях, че Догър е прав. По кожата имаше забележително малко посиняване. Самата лента се открояваше черна на фона на бялата шия на Филис Уивърн и изображенията на многобройните кадри се очертаваха ясно: актрисата в близък план, облечена с надиплена селска блуза на фона на драматично небе с окраската на скумрия.
Прозрението ме удари като чук.
— Догър — прошепнах, — блузата, шалът и полата са същите като онези, с които е облечена във филма.
Догър, който се взираше замислено в тялото, подпрял брадичка с ръка, кимна.
В продължение на няколко секунди се възцари странна тишина. Сякаш досега бяхме просто приятели, а в този миг изведнъж се превърнахме в колеги… дори партньори.
Вероятно нощта ми вдъхна смелост, но може това усещане да се дължеше и на нещо друго. Странно чувство на безвремие бе обгърнало стаята.
— Правил си това и преди, нали? — попитах аз внезапно.
— Да, госпожице Флавия, много пъти.
Отдавна имах чувството, че труповете не са чужди на Догър. Все пак е оцелял повече от две години и японски лагер за военнопленници, след което една година е работил в прочутата Железница на смъртта в Бирма, където сигурно всеки ден се бе сблъсквал със смъртта.
Освен подшушнатите от госпожа Малит в кухнята истории, не знаех много за военната му служба — нито пък за тази на баща си.
Веднъж, докато наблюдавах Догър да кастри розовите храсти на Висто, се опитах да го разпитам по въпроса.
— Двамата с татко сте служили заедно във войската, нали? — бях попитала толкова небрежно и безцеремонно, че веднага съжалих, задето съм провалила разговора още преди да е започнал.
— Да, госпожице — отвърна Догър. — Но има неща, за които не бива да се говори.
— Дори и с мен ли?
Искаше ми се той да отвърне „Особено с вас“ или нещо в този дух: нещо, върху което да размишлявам доволно в късните часове на нощта, но Догър не отговори. Просто протегна ръка измежду тръните и с две прецизни движения отряза цвета на последната повехнала роза.
Той си беше такъв — верността му към татко понякога бе вбесяваща.
— Мисля — казваше Догър, — че е най-добре да се промъкнете долу и да събудите доктор Дарби… ако не възразявате, разбира се.
— Естествено — отвърнах аз и излязох от стаята.
За моя изненада доктор Дарби не беше там, където го видях за последно: мястото му стоеше празно, а него го нямаше.
Докато се чудех какво да правя, той излезе изпод стълбите.
— Телефонът не работи — рече сякаш на себе си. — Исках да се обадя на Куини и да я уведомя, че съм добре.
Куини беше съпругата на доктор Дарби, прикована към инвалидна количка от тежък артрит.
— Да, госпожа Ричардсън снощи се опита да телефонира. Не помните ли?
— О, разбира се — отвърна докторът кисело. — Бях забравил.
— Догър помоли да се качите горе — казах аз, като внимавах да не издам подробности, в случай че някой от спящите ни слушаше със затворени очи. — Има нужда от съвета ви.
— Да вървим тогава — рече доктор Дарби изненадващо охотно. — „… сред падналия мрак“ — добави той и извади първия за деня ментов бонбон от джоба на сакото си.