Поведох го нагоре по стълбите към Синята спалня, където Догър още клечеше до трупа.
— А, Артър — рече доктор Дарби. — Отново те заварвам на местопрестъплението.
Догър погледна първо него, после мен с изражение, напомнящо усмивка, и излезе.
— Най-добре да повикаме полицията — продължи доктор Дарби, след като прегледа очите на Филис Уивърн, както Догър вече бе направил.
Той хвана безжизнената й китка и постави палец под ъгъл на брадичката.
— Има ли признаци на живот, докторе? — попитах аз.
Бях чула този израз в радиопиеса за частния детектив Филип Одел и реших, че звучи много по-професионално от „Мъртва ли е?“.
Знаех, че е мъртва, разбира се, но обичах заключенията ми да се потвърждават от професионалисти.
— Да — отвърна доктор Дарби. — Мъртва е. Я отиди да събудиш немеца, Дитер се казваше, нали? Има вид на човек, който умее да кара ски.
Петнайсет минути по-късно бях в гаража с Дитер и му помагах да си сложи ските.
— На майка ти ли са били? — попита той.
— Не знам. Сигурно.
— Чудесни са. „Мадшус“, произведени в Норвегия. Някой добре се е грижил за тях.
Трябва да е бил татко. Понякога той идваше тук и седеше в стария Ролс-Ройс на Хариет сякаш в стъклен параклис от приказка.
— Е, готови сме — заяви Дитер.
Последвах го чак до Висто, като се катерех с гумените си ботуши от пряспа на пряспа. Когато минахме покрай стената на зеленчуковата градина, зърнах лице през прозореца на един камион. Беше Латшоу.
Помахах му, но той не отговори на поздрава.
Снегът стана твърде дълбок, спрях и проследих с поглед Дитер, докато не се превърна в мъничка черна точица сред заснежената пустош.
Чак след като той се стопи в далечината, се върнах в гаража.
Трябваше да помисля.
Качих се на задната седалка на Ролс-Ройса и се загърнах с едно старо одеяло за пикник. Из главата ми се въртяха думи като „топъл“ и „уютен“.
Когато се събудих, часовникът на „Фантом“-а мълчаливо показваше 5:45 часа.
— Какво, за Бога…? — възкликна госпожа Малит, очевидно изненадана да ме види толкова рано в кухнята. — Ще умреш от измръзване.
Свих рамене и се загърнах плътно с жилетката си.
— Не ме е грижа — отвърнах аз с надеждата да получа малко съчувствие и може би дори подранило парче от коледния пудинг, едно от малкото ястия, които тя готвеше задоволително.
Госпожа Малит не ми обърна внимание. Суетеше се из кухнята, чакаше огромния очукан чайник да заври и режеше пресен хляб за препечени филийки. Явно беше, че убийството на Филис Уивърн още не е разгласено из къщата.
— Добре че се запасих за Коледа, нали Алф? Трябва да нахраня цяла армия. Ще се излежават тази сутрин като лордове и лейдита, макар и на твърдия под. Така става като вали сняг — натрупа пет сантиметра и всички са безпомощни.
Алф седеше в ъгъла и мажеше парче кекс със сладко.
— Безпомощни — повтори той. — Щом казваш. Какво си поръчала на Дядо Коледа тази година? — обърна се изведнъж той към мен. — Сигурно някоя хубава кукличка с различни рокли, а?
Хубава кукличка, как пък не! За каква ме вземаше?
— Всъщност, надявах се да получа портативен генератор и комплект стъклени мерилки.
— Аха — рече Алф, каквото и да означаваше това.
След като обаче спомена за Дядо Коледа, се сетих, че днес е неделя и довечера е Бъдни вечер.
До падането на нощта трябваше да съм се покатерила на покрива на Бъкшоу, за да поставя начало на химичния си експеримент.
— Внимавайте, защото… — запях на излизане от кухнята.
От другата страна на вратата попаднах в лудница. Вестибюлът приличаше на преддверието на театър в Уест Енд по време на антракт — скупчени на групички хора се преструваха, че обожават неангажиращите разговори и дърдореха един през друг.
Нивото на шума, за човек с моя чувствителен слух, бе непоносимо. Трябваше да се махна оттам. Полицията вероятно щеше да пристигне чак след няколко часа. Разполагах с предостатъчно време за няколко довършителни детайла по проекта си за Бъдни вечер.
Сетих се за фойерверките дълго преди татко да подпише договора с „Илиум Филмс“. Първоначалният ми план бе да ги изстрелям от покрива на Бъкшоу — светлинно зрелище, което щеше да се види ясно и на километър в Бишъпс Лейси, моят коледен подарък за селото, така да се каже — подарък, за който щеше да се говори дълго след като Санта Клаус отлетеше към мразовития север.