Тринайсет
За моя изненада инспекторът се изкиска.
— Поредното ти химично заключение, предполагам? — попита той.
— О, не. Просто забелязах, че има червило по горната част на долната устна. Тъй като горната й челюст е изнесена малко по-напред, щеше да го е облизала за секунди, ако още е била жива.
Доктор Дарби се наведе и разгледа устните на Филис Уивърн.
— Боже, права е! — възкликна той.
Естествено, че съм права. Безкрайните часове, прекарани в поставяне и регулиране на скобите за зъби в стаята за мъчения на доктор Рийки на улица „Фарингтън“ ме бяха превърнали във водещ експерт по видовете захапки. Всъщност понякога имах чувството, че съм жива Лешникотрошачка. Забелязах челюстното разместване на Филис Уивърн лесно като кон пред поилка за птици.
— И кога стигна до това заключение? — попита инспекторът.
Трябваше да му го призная — за по-възрастен човек, имаше забележително пъргав ум.
— Аз открих тялото. След което веднага повиках Догър.
— И защо? — попита той, веднага забелязал липсата на логика в твърдението ми. — Доктор Дарби е бил съвсем наблизо във вестибюла.
— Доктор Дарби пристигна с шейната, дърпана от Дитер — отвърнах аз. — Когато влезе в Бъкшоу, забелязах, че не носи лекарската си чанта. Освен това той беше много уморен. Зърнах го да задрямва по време на представлението.
— И? — повдигна вежди инспекторът.
— И… се уплаших. Знаех, че по това време единственият буден в къщата вероятно е Догър — понякога спи неспокойно, знаете — и исках някой да… съжалявам, не мислех трезво.
Това беше лъжа, но пък прекрасна. Всъщност умът ми бе бистър като планински поток.
Нарочно потреперих с долната си устна.
— Веднага разбрах, че госпожица Уивърн е мъртва — добавих. — Въпросът вече не бе в спасяването на живота й.
— Но си запазила достатъчно самообладание, за да забележиш петънце червило не на място.
— Да. Забелязвам подобни неща. Неволно.
„Моля ви, не ме удряйте“, исках да добавя, но знаех, че вече стъпвам по много тънък лед.
— Разбирам — рече инспекторът. — Много мило от твоя страна да ми обърнеш внимание върху този факт.
Усмихнах му се лъчезарно и излязох елегантно.
Запътих се направо към салона, нетърпелива да съобщя новината на Фели и Дафи. Заварих ги приведени над куп стари броеве на „Зад кулисите“.
— Няма нужда да ни казваш — рече Дафи и вдигна ръка, щом отворих уста. — Вече знаем. Филис Уивърн е била убита в Синята спалня и полицаите в момента са на местопрестъплението.
— Но как…? — започнах аз.
— Може би, тъй като ти си основната заподозряна, не бива дори да разговаряме с теб — заяви Фели.
— Аз ли? — попитах поразена. — Как може да ти хрумне подобна глупава мисъл?
— Видях те — отвърна Фели. — Онази жена и адският й прожекционен апарат не ни даваха да мигнем. Накрая реших да я скастря и бях на половината път по коридора, когато познай кого забелязах да излиза крадешком от Синята спалня?
Защо изведнъж ме обзе такова чувство на вина?
— Не се измъквах крадешком, а отивах да потърся помощ.
— Вероятно на този свят има шепа хора, които биха ти повярвали, но аз не съм сред тях — заяви Фели.
— Друг път — добави Дафи.
— По една случайност — казах аз надменно, — помагам на полицията в разследването.
— Тинтири-минтири! — отвърна Дафи. — С Фели тъкмо говорихме със сержант Грейвс, който питаше защо те няма.
Само при споменаването на сержант Грейвс Фели се приближи с плавна походка към огледалото, оправи косата си, след което огледа и двата си профила. Макар да не беше на първо място в списъка й с ухажори, сержантът не бе отписан — поне аз се надявах на това.
— Сержант Грейвс е тук? Не съм го видяла.
— Защото той не иска да го виждаш — рече Дафи. — Ще му се нагледаш, когато ти закопчае белезниците.
„Да ме закопчае ли?“ Дафи очевидно обръщаше повече внимание на Филип Одел, отколкото си признаваше.
— А сержант Улмър също ли е тук? — попитах аз.
— Разбира се — отвърна Фели. — Дитер им помага да прокопаят път през преспите.
— Дитер се е върнал?
— Възнамерява да кандидатства за полицейски инспектор — обясни Дафи. — Рекли му, че без неговата помощ нямало да успеят да стигнат до Бъкшоу.