— А къде е Нед? — попитах, споходена от внезапно прозрение. — И Карл?
Фели имаше повече обожатели и от ухажорите на Пенелопа, жената на Одисей — предпочитам „обожатели“ пред „ухажори“, защото предполага сляпо поклонничество — и всички до един по някаква странна приумица на съдбата се бяха събрали в Бъкшоу едновременно.
Нед… Дитер… Карл… сержант Грейвс. Всички те, Бог знае защо, бяха оглупели от любов по тъпата ми сестра.
Колко време щеше да мине, преди между тях да започнат да прехвърчат искри?
— Нед и Карл изявиха желание да помогнат с разчистването на снега пред входа. Викарият организира група и им раздаде лопати.
— Но защо? — попитах аз.
Нямаше никаква логика. Щом всички пътища бяха непроходими, какъв смисъл имаше да се прокопава пътека до входа?
— Защото — обади се леля Фелисити зад гърба ми, — всеизвестен факт е, че повече от двама мъже, затворени на едно място за повече от час, представляват опасност за обществото. За да се избегнат неприятности, те трябва да бъдат изведени навън и впрегнати в работа, за да обуздаят животинските си инстинкти.
Усмихнах се при мисълта как Бъни Спърлинг и викарият грабват лопати, за да обуздаят животинските си инстинкти, но си замълчах. Зачудих се и дали леля Фелисити е научила за Филис Уивърн.
— Освен това — добави тя, — ще трябва да дойде катафалка, за да откара тялото. Не могат да я изнесат с шейна, теглена от кучета, я!
Което отговори на въпроса ми, но и повдигна нов.
Стълбището от лабораторията към покрива беше тясно и стръмно. „Никой, освен мен, не се е качвал тук от години“, помислих си.
На върха на стълбите имаше врата, през която се излизаше на покрива — или поне така трябваше да бъде. Натисках резето, докато то не се отвори рязко и не ми прещипа пръстите. Но сега пък самата врата заяде, вероятно защото от другата страна беше затрупана със сняг. Опрях рамо о нея и натиснах силно.
Със странния скърцащ звук, който издава снегът, когато отказва да помръдне, вратата се отвори неохотно с около три сантиметра.
Знаех, че срещу мен се съпротивляват милиони миниатюрни кристалчета, чиито химични връзки обаче бяха неимоверно силни. Ако всички ние можехме да сме като снега, помислих си аз, колко щастливи щяхме да бъдем.
Блъснах пак — вратата се открехна с още два-три сантиметра. Повторих.
След дълга борба успях да се промуша между вратата и касата и да изляза на покрива.
Озовах се в сняг до колене.
Разтреперана, вдигнах жилетката до брадичката си и тръгнах бавно през преспите към парапета на покрива, а в едно кътче на съзнанието ми отекваха всички страховити предупреждения на госпожа Малит за пневмонията и как човек не бива да допуска гърдите му да изстинат.
„Излязла навън само за минутка“, беше ми разказала тя с разширени очи за госпожа Милн, жената на месаря. — „Само колкото да простре пелените на бебето — но толкова и й трябвало. В четири часа вече кашляла, в седем била гореща като арабска пустиня, а по изгрев-слънце я натоварили вкочанена в ковчега. Пневмония. Нищо не те гътва така бързо като пневмонията. Давиш се в собствените си течности.“
Тук от покрива на изток се разкриваше гледка към хълмистите околности, които представляваха една безкрайна, ослепително бяла пелена. Веднага щях да забележа следи от стъпки, но такива не се виждаха.
Въпреки ледената вода, която се събираше в обувките ми, се насилих да изгазя през снега до северната фасада, където спрях и разтреперана надникнах надолу към предния двор.
Затрупаният със сняг трактор на Дитер приличаше на магарето Йори — сив силует, сгушен под бяло одеяло. До него стоеше синият Воксъл на инспектор Хюит.
Пред входа дружината на викария, екипирана с палта, ръкавици и галоши, прокопаваше смело преспите, а дъхът излизаше от устите им като облачета пара. Бяха успели да разчистят пространство за паркиране малко по-малко от тенискорт, но дори и там неуморният вятър отново бе започнал да навява пресен сняг.
По средата на алеята имаше тясна пътека, обрамчена от двете страни от високи преспи. Тук-таме все още ясно се различаваха отпечатъците от веригите, а по средата на пътеката се виждаха следи от автомобилни гуми, водещи право до паркирания Воксъл. Бързо се досетих, че полицаите са карали след снегорин, който е прокопал път от селото.
Освен призрачната синя лента на лъкатушещия на север разчистен път, всичко останало около Бъкшоу беше покрито от огромна бяла пелена.