На парапета над южната фасада вятърът духаше откъм гърба ми и бе малко по-топло. Долу, до зеленчуковата градина, покритите със сняг микробуси и камиони на „Илиум Филмс“ стояха сгушени като малък цирк през зимата. Между тях се извиваха тесни отъпкани пътеки и проследих с поглед как мъж с ливрея излезе от кухнята и тръгна внимателно към един от най-малките микробуси. Беше Антъни — шофьорът на Филис Уивърн. Съвсем бях забравила за него.
Наведох се над парапета, колкото можеше по-напред, и надзърнах отстрани на къщата. Да, видях късче от радиатора на черния Даймлер. Изглежда го бяха паркирали до затрупана цветна леха. Наведох се още два-три сантиметра напред, за да видя дали в колата седи някой и бутнах купчина сняг, която се стовари шумно върху покрива на Даймлера.
— Да му се не види! — възкликнах тихичко.
Антъни внезапно спря, обърна се, вдигна очи и ме видя. Последва един от онези странни моменти, в които погледите на непознати се засичат, но двамата са твърде далеч, за да говорят и твърде близо, за да се престорят, че не са видели. Тъкмо се чудех какво би било уместно да му кажа — да му поднеса съболезнования или да му пожелая „Весела Коледа“, — когато той се обърна и продължи към микробуса.
„Тези кожени ботуши за езда сигурно много се пързалят в снега“, помислих си аз.
Докато се връщах към вратата, погледнах нагоре — извисяващите се комини и гръмоотводи на Бъкшоу се издигаха от масивните си основи редица след редица като тръби на орган от тухли, желязо и глина. Комините на кухнята, северното и западното крило дори бълваха пушек към оловносивото небе.
Помислих си и потръпнах развълнувано — наполовина от удоволствие, наполовина от страх, — че преди да изтече нощта, ще се прокрадвам измежду същите тези островърхи кули за среща със Санта Клаус — експеримент, който щеше да определи насоката на живота ми за в бъдеще.
Щеше ли химията да сложи край на Коледа? Или пък утре сутрин щях да намеря залепнал сред комините дебел старец, ругаещ гръмовно?
Признавам си, част от мен се надяваше легендата да е истина.
Понякога имах чувството, че стоя стъпила на двата бряга на студен океан — с единия крак в Новия свят, а с другия — в Стария. Докато двата свята се отдалечаваха неумолимо един от друг, ме грозеше опасност да бъда разкъсана по средата.
Ордите във вестибюла започваха да проявяват признаци на умора. Стояха тук от почти двайсет и четири часа и очевидно търпението им се изчерпваше.
Накъдето и да погледнех, виждах тъмни кръгове под очите, а въздухът в пренаселеното фоайе започваше да застоява.
Забелязала съм, че когато много хора се събират накуп, дори в просторни помещения, те се преобразяват. Може би, помислих си аз, когато започнем да дишаме въздуха, издишан от другите, и въртящите се лудешки атоми от телата им се смесят с нашите, попиваме някои от чертите на характера им като кристалите в снежинките. Може би това ни променя за добро или лошо.
При първа възможност щях да запиша интересното заключение в тетрадката си.
Хората, които бяха прекарали нощта върху плочките, още разтриваха кости и гледаха лошо късметлиите, които си бяха заградили ъгли, за да подпрат гръб на стената. Максимилиан Брок бе оградил със стена от книги късчето си под и нямаше как да не се зачудя откъде ги е взел. Сигурно през нощта бе нахлул в библиотеката.
Нима добрите хора от Бишъпс Лейси, затворени тук в Бъкшоу, се бяха превърнали толкова бързо в бранещи територията си хищници от джунглата? Ако останеха тук още дълго, скоро щяха да започнат да си заграждат парцели и да садят зеленчуци.
Може би в крайна сметка в думите на леля Фелисити имаше истина. На всички до един, и мъже, и жени, щеше добре да им се отрази да се поразходят енергично на чист въздух и изведнъж останах много доволна, задето излязох на покрива, макар и само за няколко минути.
Но с това си действие бях ли нарушила официална заповед?
Макар да не го бях чула с ушите си, инспектор Хюит сигурно беше наредил никой да не напуска къщата. Това е стандартна процедура при подозрения за извършено убийство, а смъртта на Филис Уивърн не бе нито по естествени причини, нито самоубийство — животът й беше отнет насилствено.
А какво да кажем за шофьора Антъни? Нима той не се шляеше необезпокоявано навън? Видях го от покрива. Ами мъжете, които разчистваха предния двор? Викарият не нарушаваше ли нарежданията на властите, като събра група за почистване? Като че ли не. Сигурно е поискал разрешение. Може би дори лично инспекторът е наредил да се разчисти пред входа.