Възможността беше твърде добра, за да я пропусна. Най-сетне имах шанса да се освободя от болката, която не даваше мира на съвестта ми от онзи ужасен ден през октомври.
— Съжалявам! — изтърсих. — Не исках да… жена ви… Антигона.
Инспекторът затвори бележника.
— Флавия…
— Постъпих ужасно. Изобщо не се замислих, преди да го кажа. Антигона… госпожа Хюит искам да кажа, сигурно е останала страшно разочарована.
Собственият ми глас ехтеше в ушите ми.
„Защо с инспектор Хюит нямате деца? С неговата заплата със сигурност можете да си го позволите.“
Нямах намерение да прозвучи сериозно, а по-скоро закачливо.
Чувствах се въодушевена от компанията, красотата й и може би от захарта в прекалено многото парчета торта, които бях изяла. Здраво се бях натъпкала.
Седях и се взирах весело в нея като лондонско конте, току-що разказало виц за мъртъвци и тръпнещо в очакване присъстващите да схванат шегата.
„С неговата заплата със сигурност можете да си го позволите.“
За малко да повторя тези думи.
„Изгубихме три бебета“, бе отвърнала Антигона Хюит с безкрайна тъга в гласа и бе хванала съпруга си за ръката.
„Време е да се прибирам“, бях обявила изведнъж аз, сякаш забравила всички останали думи в английския език.
Инспекторът ме докара до Бъкшоу в пълно мълчание, по мой избор, и аз изскочих от колата без дори да му благодаря.
— Не, по-скоро се натъжи — каза инспекторът и ме върна към настоящето. — Просто не успяваме, както някои други семейства, да се примирим.
— Тя сигурно ме мрази.
— Не. Мразят само омразните хора.
Разбрах какво има предвид, макар да не можех да го обясня.
— Като убиеца на Филис Уивърн например — предположих аз.
— Точно така — отвърна инспекторът след кратко мълчание. — А сега, докъде бяхме стигнали?
— До Гил Крофърд — припомних му. — След което тя продължи с пиесата, сякаш нищо не се е случило.
— Часът трябва да е бил към деветнайсет и двайсет и пет, нали?
— Да.
Инспекторът се почеса по ухото.
— Не е ли малко странно да се събере цяло село в подобно лошо време само за десетминутно представление?
— Филис Уивърн беше само звездата. Мисля, че викарият е планирал по-дълго представление. Виждате ли, целта беше да се наберат средства за Фонда за ремонт на покрива. Сигурно е възнамерявал да помоли сестрите Падок да изпълнят няколко песни, а накрая и той самият да изрецитира нещо, като например „Албърт и лъвът“. Възможно е да е помолил Филис Уивърн да играе първа, тъй като би било проява на неуважение да я кара да чака аматьори. Но това е само предположение. Ще трябва да питате него самия, когато се върне.
— Ще го направя. Напълно възможно е да си права.
Инспекторът побутна маншета на ръкава си с показалец и погледна часовника си.
— Само още няколко въпроса — каза той, — след което бих искал да ми помогнеш с един експеримент.
О, радост неземна! Признаваха ме за равна… или нещо от сорта. Самият Дядо Коледа не би могъл да измисли по-хубав подарък. (Спомних си с приятно потръпване, че със стария господин ни предстоеше работа само след няколко часа. Вероятно щях да имам възможност да му благодаря лично.)
— Мисля, че ще успея, инспекторе — отвърнах аз, — макар да съм доста заета.
„Флавия, престани!“, — наредих си наум. — „Спри незабавно, преди да ти отхапя езика отвътре и да го изплюя на килима!“
— Добре тогава — рече инспекторът. — Защо отиде в Синята спалня?
— Исках да говоря с госпожица Уивърн.
— За какво?
— За всичко.
— Защо точно по това време? Не е ли малко късно?
— Чух музиката в края на филма и разбрах, че е будна.
Още докато изричах думите, изстинах. Защо не се сетих по-рано? Филис Уивърн може вече да е била мъртва.
— Но може би — добавих аз, — може би…
Инспекторът не сваляше очи от мен и ме насърчи с поглед да продължа.
— Една ролка с шестнайсетмилиметров филм е дълга четирийсет и пет минути — казах аз. — Пълнометражните филми са на две ролки.
Напълно убедена бях в този факт. Достатъчно бози съм изтърпяла на прожекциите в енорийската зала, за да се поинтересувам колко дълго ще продължат мъките ми. Освен това веднъж попитах и господин Мичел.