— „Станал нейна ръкавица“ — измърморих неохотно аз. — Въпреки това съм убедена, че Дезмънд Дънкан каза „овчица“.
Дафи затвори рязко книгата, изсумтя, нагъна се отново на фотьойла и след няколко секунди вече се беше потопила в миналото като в топла вана.
С бързината на библиотечна мишка взех тома на скъпия стар Бил Шекспир от масата, пъхнах го под мишница и се изнизах небрежно от стаята.
Мисията беше успешна.
Петнайсет
Писъкът се чу внезапно и заотеква от ламперията на вестибюла като лавина.
— О, боже! Какво беше това? — възкликна Бъни Спърлинг.
Всички се заоглеждаха, а госпожици Падок се вкопчиха една в друга като изгубени в гората деца.
Аз бях на стълбите и ги изкачих със светкавична бързина. Каквото и да се бе случило, нямаше да допусна да хлопнат вратата под носа ми.
Взех с приплъзване завоя и затичах към северния коридор. Една от вратите, покрай които прелетях, се отвори и втори писък раздра въздуха. Бутнах гардеробиерката и нахълтах в стаята.
Ния почти се бе смъкнала на пода от кушетката, а лицето й беше бяло като платно.
— Бебето… — изпъшка тя.
Мариън Трод, наподобяваща малко слисана кукумявка с очилата си с рогови рамки, излезе от транса, в който явно бе изпаднала, и пристъпи към мен.
— Доведи доктора — сопна ми се тя.
— Вие си го доведете — отвърнах аз и хванах Ния за ръката. — И на връщане кажете на госпожа Малит да кипне вода.
Мариън оголи зъби за миг, сякаш се канеше да ме ухапе, но после се врътна и излезе от стаята.
— Флавия, непоправима си — каза Ния през зъби.
Свих рамене.
— Благодаря.
Носенето на вода при раждане, както бях научила от филмите и безбройни пиеси по радиото, бе ритуал, задължителен като всяка от десетте божи заповеди, но защо тази вода трябваше да е вряща, не можех да проумея. Едва ли се използваше за измиване на майката, тъй като водеше до риск от сериозни изгаряния, а никак не ми се вярваше да топят новородено в течност, нагрята до 100°C — освен ако това, разбира се, не беше причината всички току-що родени бебета да са червени като раци, както съм виждала по филмите.
Струваше ми се обаче немислимо. Абсолютно варварско.
Едно нещо бе ясно: имах да науча още много неща около раждането на едно бебе. Все пак човек трябваше да отсее научните факти от глупостите. Реших да се заема с въпроса по-сериозно веднага щом коледните празници приключеха.
— Как си? — попитах Ния, но думите ми прозвучаха фалшиво, сякаш бяхме две старици, срещнали се на чай след църква.
— Много добре, благодаря — отвърна тя през зъби с префърцунен тон. — А ти?
— Възхитително. Просто възхитително.
Стиснах ръката й и тя се усмихна.
— Хм — каза доктор Дарби зад гърба ми и докато се обърна, той вече събличаше раираното си сако и навиваше ръкави. — Затвори вратата на излизане.
Възхищавам се на мъжете, които поемат нещата в свои ръце, когато една жена крайно се нуждае от помощта им.
Мариън Трод стоеше в коридора и ме стрелкаше зловещо с поглед.
— Извинете, ако съм ви нагрубила — казах й аз. — Ния е моя стара приятелка и…
— Е, добре де, не ти се сърдя — отсече тя. — Прощавам ти. Все пак съм свикнала да ме тъпчат.
При тези думи тя се врътна и се отдалечи.
„Вещица!“, помислих си аз.
— Не обръщай внимание на Мариън — рече някой и излезе от сенките. — Малко е претоварена.
Беше Бън Кийтс.
„Претоварена ли? По-скоро е яхнала метлата“, искаше ми се да кажа, но запазих остроумието за себе си.
— Съжалявам за госпожица Уивърн — отвърнах вместо това. — Сигурно ви е много тежко.
Макар да не бях планирала да кажа точно това, още докато изричах думите, осъзнах, че съм уцелила.
— Нямаш представа — отговори Бън и видях, че е искрена.
Наистина нямах представа, но смятах да разбера.
— Искате ли чаша чай? — попитах я аз, ала в същия миг вратата на спалнята се отвори и доктор Дарби подаде глава:
— Повикай Догър. Кажи му: „Напречно разположение. Разкритие на рамо“.
— Веднага — отвърнах и закрачих по коридора като олицетворение на невъзмутимия професионализъм.
— Тичай! — изрева след мен доктор Дарби и аз хукнах.
— „Напречно разположение — повтарях си шепнешком, докато бягах по коридора. — Напречно разположение. Разкритие на рамо.“