Догър топна ъгълчето на парцала в кутията с черна боя.
— Мисля, че един човек на име Аристотел е казал, че обичаме да мислим за неща като трупове, което само по себе си би ни причинило болка, защото чрез тях имаме удоволствието да научим какво е по-лошо от болката.
— Нима? — попитах аз и се поздравих мислено.
Който и да беше този Аристотел, несъмнено ми се нравеше и реших някой път да го потърся в енциклопедията.
— Доколкото си спомням — по лицето на Догър премина сянка.
Припомнях си този разговор, когато вратата на Синята спалня надолу по коридора се отвори и извисяващият се като канара сержант Улмър започна да изнася обемистия си фотографски комплект от стаята на покойната Филис Уивърн.
Изглеждаше също толкова изненадан да ме види, колкото и аз него.
— Снехте отпечатъци и така нататък, а? — попитах любезно. — Снимки на местопрестъплението ли правихте?
Сержантът се взира в мен няколко секунди, след което по обикновено каменното му лице се разля усмивка.
— Я виж ти! И ако това не е госпожица Де Лус. Надушила си следата, а?
— Е, знаете ме, сержанте… — отвърнах, както се надявах, със загадъчна усмивка.
Небрежно се запътих към него с надеждата поне да надзърна през рамото му и да видя покойната госпожица Уивърн.
Той бързо затвори вратата, завъртя ключа и го пусна в джоба си.
— Така е — прекъсна ме. — И не си и помисляй за връзката с ключове на госпожа Малит, госпожице. Добре ми е известно, че в подобни стари къщи има резервни ключове с чували. Ако оставиш дори само един отпечатък върху тази врата, ще те арестувам.
От устата на специалист по снемане на отпечатъци това бе сериозна заплаха.
— Какви настройки на фотоапарата използвате? — опитах се да го разсея. — Скорост едно на сто двайсет и пет и бленда единайсет?
Сержантът се почеса по главата, стори ми се, почти с удоволствие.
— Няма смисъл, госпожице. Вече ме предупредиха за теб — каза той и си тръгна.
Как така са го предупредили за мен? Какво, по дяволите, имаше предвид?
Сетих се само за едно: инспектор Хюит, предателят, е настроил този човек против мен на път за Бъкшоу. Предупредил го е специално за моята изобретателност, която явно им скърцаше по нервите като нокът по черна дъска.
Нима си мислеше, че може да ме надхитри?
„Ще видим, уважаеми инспекторе, помислих си. — Ще видим.“
Докато си бъбрех със сержант Улмър, долових тих разговор в съседната стая — съдейки по гласовете, говореха две жени.
Гласовете млъкнаха и миг след това вратата се открехна едва-едва.
— Извинете за безпокойството — казах на леко кървясалото око, което се появи в процепа, — но господин Лампман ви вика.
Вратата се отвори навътре и видях остатъка от лицето на жената. Беше една от актрисите с епизодични роли във филма.
— Наистина ли? — попита тя с изненадващо металически глас. — Само мен ли вика или и двете ни? Господин Лампман ни вика, Фло — провикна се тя през рамо, без да изчака отговора ми.
Фло избърса уста и остави купичката, от която ядеше.
— И двете — потвърдих аз, като се опитах да добавя щипка скръб в тона си. — Мисля, че е отвън при камионите, така че най-добре се облечете хубаво.
Изчаках търпеливо, облегната на рамката на вратата, докато актрисите се затътриха надолу по стълбите, като в движение закопчаваха дебелите си зимни палта.
Стана ми жал за тях. Бог знае какви фантазии им се въртяха в главите. Всяка от тях най-вероятно се молеше да бъде избрана за заместничка на Филис Уивърн в главната роля.
Трябваше да се захващам за работа, защото скоро щяха да се върнат ядосани, че съм ги излъгала.
Влязох в стаята им и завъртях ключа, който както повечето ключове в Бъкшоу стоеше от вътрешната страна на бравата.
В дъното, на страничната стена между прозореца и дрешника висеше завеса — останка от дните, когато обзавеждали спалните за гости като турски хареми. На нея бяха изобразени ловци със слонове и един тигър, който ги дебнеше незабелязано, готов за скок.
Дръпнах гоблена и кихнах от сивия прах, който се вдигна в стаята. Зад него имаше малка дървена врата. Пъхнах ключа и за мое голямо удовлетворение той се превъртя с приветливо изщракване.
Хванах топката на бравата и я завъртях силно. Отново се чуха обещаващи звуци, но вратата заяде.