Претършувах набързо дамската й чанта, оставих настрани шепа хартиени носни кърпи, портфейл с шестстотин двайсет и пет лири и няколко монети, след което се натъкнах на нещо интересно: гребен от черупка на костенурка, джобно огледалце и кутийка ментови бонбони (от които си взех един и прибрах в джоба още два, за да си набавя бързо енергия, ако се наложеше).
Тъкмо се канех да затворя чантата, когато зърнах едва забележим цип в хастара — изкусна маскировка от страна на производителя.
„Ехо! Какво е това? Таен джоб може би?“, помислих си аз.
За мое разочарование в него нямаше кой знае какво — връзка ключове и малко книжле с вид на документ, съставено от две сиви страници с еднаква информация, отпечатана и на двете:
Окръг Лондон
Удостоверение за правоуправление на моторно превозно средство
Филида Лампман
„Тенебре“
ул. „Колиърс Уолк“, №3
Шофьорската книжка беше издадена на 13 май, 1929 г.
Филида? Лампман?
Нима това бе истинското име на Филис Уивърн? Не ми се вярваше да носи чужди документи в чантата си.
Но да приемем, че Филида беше Филис или обратното, какво да мисля за останалото? Каква връзка имаше с Вал Лампман? Съпруга ли му беше? Сестра? Снаха? Братовчедка?
„Братовчедка“ и „съпруга“ бяха напълно възможни отговори. Всъщност на практика можеше да е и двете. Хариет, например, е носила фамилията Де Лус, преди да се омъжи за татко и така не й се е наложило да се откаже от моминското си име.
Ако Филис Уивърн не ме бе излъгала за възрастта си — а защо ще го прави? — значи през 1929 г. е била… я да видим… преди двайсет и една години… е била на трийсет и осем.
На колко години ли беше Вал Лампман? Труден въпрос. Той бе едно от онези дребни създания с опъната лъскава кожа и светла коса, което носеше копринен шал на врата си, за да скрие бръчките, и изглеждаше недокоснато от времето.
Какво каза Дафи? Откакто се случило нещо — което аз съм била твърде малка, за да разбера — Филис Уивърн не била работила с друг режисьор.
Какво можеше да се е случило? С всяка минута ми ставаше все по-ясно, че с добро или лошо ще трябва да примамя сестра си да проговори.
Оглеждах ноктите на Филис Уивърн за втори път, когато топката на бравата се завъртя!
За малко да се подмокря!
За щастие вратата беше заключена.
Пъхнах шофьорската книжка обратно в чантата и закопчах ципа. Вдигнах чаршафа от пода и като внимавах да не се разшумя, го метнах върху тялото.
След това се спуснах към завесата, от която се вдигна нов задушаващ облак прах.
Стиснах нос, тъкмо навреме, за да потисна гръмовна кихавица и да я заглуша до тих, но доста груб звук.
„Апчих!“
Наздраве!
Трябваше да внимавам с подутата от боя врата. Не успях да я затворя след себе си толкова плътно, колкото ми се искаше, и се задоволих с две внимателни, но почти безшумни натискания. Завесите от двете страни на вратата не само щяха да приглушат звука, но може би дори да скрият самата врата от очите на по-ненаблюдателните.
За щастие купчинката олющена боя бе от тази страна на вратата и нямаше как да не се поздравя наум, че напуснах Синята спалня, без да оставя и следа.
Взех четката за коса на Фло — или пък на Мейв — от тоалетката (след като върнах лъжичката на място в купичката с плодове) и с хвърленото на леглото списание „Седмичен кинопреглед“ като импровизирана лопата сметох люспите боя и ги изсипах прецизно в джоба на жилетката си.
По-късно щях да ги изхвърля. Нямаше смисъл да оставям объркващи доказателства, за да разсея полицаите.
Открехнах вратата и надзърнах в коридора. Доколкото виждах, той бе пуст.
Тъкмо излизах, когато познат глас каза зад гърба ми:
— Стой.
За малко да настъпя инспектор Хюит.
— О, здравейте, инспекторе. Търсех, ъ, Фло.
Веднага разбрах, че не ми вярва.
— Нима? И защо?
Проклет да е! Въпросите му винаги бяха точно в целта.