— Е, това не е съвсем вярно — признах си. — Всъщност душех из стаята й.
Нямаше смисъл да повтарям историята, че Вал Лампман я е повикал.
— Защо? — не се отказа инспекторът.
Понякога на човек не му остава друго, освен да каже истината.
— Ами — започнах аз, трескаво търсейки подходящите думи, — всъщност това ми е нещо като хоби. Понякога душа из стаите на Дафи и Фели.
Той се взираше в мен, както някой се бе изразил, „със смразяващ поглед“.
— Реших, че стаите на филмовите актьори са далеч по-интересни…
— Като стаята на госпожица Уивърн ли?
Облещих невинно очи.
— Чух те да кихаш, Флавия — каза инспекторът.
Да му се не види!
— Изпразни джобовете си, ако обичаш — нареди той и не ми остана друго, освен да се подчиня.
Спомних си разказите на татко за детското му увлечение по илюзионизма и се опитах да скрия смачканата хартия от ботуша на Филис Уивърн, като я сгънах с палец и я притиснах в носната си кърпа.
— Благодаря — рече инспекторът с протегната ръка и, както казваше викарият по време на игрите на крибидж, картите ми лъснаха.
Дадох му листа.
— И другия джоб, моля.
— Там има само боклуци. Малко…
— Нека аз преценя — прекъсна ме той. — Обръщай джоба.
Приковах го с поглед и обърнах джоба си навън, при което малък вулкан от люспи боя изригна и поръси пода сред ужасяваща тишина.
— Защо го правиш, Флавия? — попита внезапно инспекторът с различен глас, вперил очи в боклука върху килима.
Струва ми се, че досега не го бях виждала толкова огорчен.
— Какво?
Не се сдържах.
— Защо лъжеш толкова? — попита той. — Защо си измисляш тези заплетени истории?
И аз често размишлявах по този въпрос и макар да имах готов отговор, не бях в настроение да му го дам.
Искаше ми се да му кажа: „Хора като мен творят, защото светът около нас, видимият и невидимият, се руши. Ние сме като зидарите на Вавилон, работим неуморно за укрепването на градските стени, както е казал пророк Йеремия.“
Не го казах, естествено. Вместо това отвърнах:
— Не знам.
— Как да ти втълпя… — започна той, като в същото време разгъваше смачканата хартия, но след като й хвърли един поглед, попита: — Къде го намери?
— В обувката на Филис Уивърн — отговорих, защото реших да не обръщам внимание на факта, че тя всъщност е ботуш. — Дясната, по-точно. Явно ви е убягнало.
Виждах дилемата, изписана по лицето му: можеше да каже на хората си — или на началниците си — че сам е открил листа.
— Стаите са свързани с междинна врата — казах услужливо. — Знаех, че вече сте направили всички снимки и така нататък, затова се промъкнах просто да хвърля един поглед.
— Пипна ли нещо друго?
— Не — отвърнах аз, застанала съвсем открито с мокра носна кърпа в ръка, смачкана на топка.
„Мили боже и ти, свети Генезий, покровителю на актьорите и измъчваните, не допускай да поиска и кърпичката!“
И се получи! Благодаря ви и на двамата!
По-късно щях да им принеса огнена жертва в лабораторията си — малка пирамида от амониев бихромат може би — фонтан от радостни искри…
— Сигурна ли си? — попита инспекторът.
— Ами — сниших глас и се озърнах по коридора, за да се уверя, че не ни подслушват, — надзърнах за миг в дамската й чанта. Разбира се, сте видели шофьорската книжка на Филида Лампман, нали?
Стори ми се, че инспекторът ще се пръсне от яд.
— Това е всичко — заяви той рязко и си тръгна.
Седемнайсет
— Имам нужда от съвета ти — казах на Дафи.
Тази тактика винаги действаше.
Както обикновено тя се бе свила в библиотеката като скарида, потънала в книгата на Дикенс.
— Да речем, че искаш да потърсиш информация за даден човек, откъде би започнала? — попитах аз.
— От Съмърсет Хаус — отвърна тя.
Сестра ми се закачаше. Много добре знаех, както всеки друг в кралството, че в Съмърсет Хаус в Лондон се помещава архивът, в който се съхраняват всички актове за раждане, смъртни актове и брачни свидетелства, както и нотариални актове, завещания и други обществено достъпни документи. Веднъж татко ни показа сградата с мрачно изражение през прозореца на таксито.
— Като изключим това.
— Бих наела детектив — отвърна кисело Дафи. — А сега, ако обичаш, се махай. Не виждаш ли, че съм заета?