— Моля те, Дафи, важно е.
Тя продължи да не ми обръща внимание.
— Ще ти дам половината си пари в спестовната ми сметка в пощата.
Нямах намерение да го правя, но си струваше да опитам. Дафи измерваше парите в книги и макар в Бъкшоу да имаше повече книги, отколкото в библиотеката на Бишъпс Лейси, на нея все не й стигаха.
„Книгите са като кислорода за дълбоководолаз, заяви тя веднъж. — Ако му го отнемете, направо е загубен.“
По потрепването в ъгълчето на устата й разбрах, че е заинтригувана от предложението ми.
— Добре… две трети — казах аз.
Човек съвсем спокойно може да вдигне мизата, когато има лоши намерения.
— Ако въпросното лице е с благороднически произход — вдигна очи от книгата си Дафи, — бих започнала от „Родословни дървета на аристокрацията“ на Бърк.
— А ако не става въпрос за аристократ, а просто за известна личност?
— Провери в „Енциклопедия на прочутите хора“ — отвърна тя и посочи с пръст към етажерките. — Това ще ти струва три лири, десет шилинга и шест пенса. Веднага щом разчистят пътищата, лично ще те придружа до пощата, за да се уверя, че ще изпълниш обещанието си.
— Благодаря, Дафи, страшна си!
Но вече беше твърде късно. Дафи отново се бе потопила в дълбините на Дикенс.
Тръгнах с небрежна походка покрай лавиците. Чувала бях за въпросната енциклопедия и макар никога да не съм разлиствала никой от редицата дебели червени томове, чиито най-ранни броеве датираха още от миналия век, те бяха част от пейзажа на библиотеката.
Още докато се приближавах към рафта обаче, сърцето ми се сви. Зейнала дупка в дясната част на втория рафт показваше, че няколко тома липсват.
— Къде са броевете от трийсетте и четирийсетте години? — попитах аз.
Дафи ми отговори с мълчание.
— О, хайде, Дафи, важно е.
— Колко важно? — попита тя, без да вдига очи от книгата.
— Добре, тогава цялата.
— Цялата какво?
— Давам ти цялата си сметка.
— Всички пари ли?
— До последната монета. (Вижте забележката за лошите намерения по-горе.)
— Обещаваш ли?
— Заклевам се. Ако лъжа, гръм да ме удари.
Прекръстих се демонстративно и се помолих с цялото си сърце за дълголетие като на Том Пар, чийто гроб видяхме веднъж в Уестминстърското абатство; той беше доживял до достолепната възраст от сто петдесет и две години.
Дафи посочи вяло с пръст.
— Под дивана.
Коленичих и пъхнах ръка под пъстрата покривка.
Аха! Когато извадих ръка, в нея стисках броя на енциклопедията от 1946 г.
Занесох книгата в ъгъла и я отворих върху коленете си.
Буквата Л започваше чак на страница шестстотин, някъде по средата на тома: Ла Браш, Ладброук, Ламарш, Ламтън… да, ето го — Лампман, Лоренцо Анженьо, р. 1866, ж. се за Филида Гроум, 1909, една д.: Филида Вероника, р. 1910, един с.: Валдемар Антон, р. 1911.
Бързо разгадах съкращенията: р. — „роден“; ж. — „жени се“; с. и д. означаваха „син“ и „дъщеря“.
Но в книгата пишеше още много. Надълго и нашироко се обясняваше къде е получил образованието си Лоренцо Лампман („Бишъп Лод“), къде е отбил военната си служба (Кралската уелска армия), клубовете, в които е членувал („Будълс“, „Карингтънс“, „Гарик“, „Уайтс“, „Ксенофоб“) и наградите (два медала за храброст). Беше публикувал мемоари, озаглавени „С лък и пушка в Калахари“ и загинал при потъването на „Титаник“ през 1912 г., само година след раждането на сина си Валдемар Антон.
Младият Валдемар можеше да е единствено Вал Лампман, което означаваше, че това джудже въпреки приликата си с горско създание от приказките, беше на не повече от трийсет и девет години.
Двамата с Филис Уивърн бяха брат и сестра, а тя бе не на петдесет и девет, а на четирийсет години!
Правилно подозирах, че лъже за възрастта си.
Бързо прелистих към края на тома на буква У — макар Дафи да ме бе предупредила, че в тази енциклопедия не гледат с добро око на актьорите.
Нямаше изброени други хора с фамилия Уивърн, освен сър Перегрин, последният от рода си, загинал при дуел с шапкаря си през 1772 г.
Набързо прегледах някои от останалите томове, но те не се различаваха кой знае колко. Изглежда, в света на висшата класа времето тече по-бавно. Като се замислиш, „Енциклопедия на прочутите хора“ беше просто каталог на едни и същи стари клечки, запътили се високомерно към гроба.