Преследвана от сенки [bg]

В горния край на страницата с червено мастило хоризонтално и с черно мастило вертикално беше изписан монограм:

Х

Х д Л

Л

Дъхът ми секна, защото веднага го разпознах: преплетените инициали на татко и Хариет — при това написани от самите тях.

Времето сякаш спря.

Погледнах към часовника на камината и видях, че петминутното примирие е изтекло. Въпреки това поставих ръка на рамото на Дафи и я прегърнах бързо.

— Опасявам се, инспекторе — каза най-накрая Дезмънд Дънкан, — че точно това издание не е подходящо за целта ни. Текстът малко се различава от този, който изпълнявам. Ще трябва да разчитаме на паметта ми.

И при тези думи той пъхна дискретно книгата в джоба на сакото си.

— Добре тогава — отвърна инспектор Хюит, сякаш неловката ситуация е приключила, — вероятно ще успеем да свършим работа и така, тъй като господин Дънкан несъмнено помни сцената безупречно. По-късно ще потърсим тома с по-разпространения вариант на пиесата. Съгласни ли сте?

Спогледахме се и кимнахме.

— Дафни, би ли засичала времето? — помоли я инспекторът, свали часовника си и й го подаде.

Стори ми се, че тя ще припадне от надуване. Безмълвно, Дафи взе часовника от ръцете му, качи се на фотьойла, седна на облегалката и пусна часовника да увисне от пръстите й на една ръка разстояние.

— Готови ли сте? — попита инспекторът.

Дафи и Дезмънд Дънкан кимнаха отсечено със сериозни лица, готови да действат.

— Започваме — даде начало той.

И Дезмънд Дънкан започна:

— … Правете си шеги с бедата чужда, като не сте я преживели вие! Но стой, каква е тази светлина, която от прозореца изгрява? Той изток е, а Жулиета — слънце! Изгрей, о, слънце, и надвий луната, която и така е побледняла, защото си по-хубава от нея!

Думите се лееха от златното му гърло и сякаш плискаха нетърпеливо като вълни една след друга, но всяка от тях беше кристално ясна.

— О, аз горката — изстена внезапно Дафи от фотьойла.

— Говори! Тя говори! — възкликна Ромео с искрено удивление, изписано по лицето му, след което я подкани:

— Говори, о, ангел лъчезарен! Да, защото над мене ти във тъмното сияеш като крилат вестител на небето…

Лицето на Дафи изведнъж се озари като на ангел от картина на Ван Ейк, а Дезмънд Дънкан в ролята на Ромео сякаш се бе пренесъл в друг свят:

— О, как подпира бузка със ръчица! — продължи Ромео, вперил доволно очи в нея. — Да можех, станал нейна ръкавица, да я помилвам тъй!

Само на мен ли ми се струваше или в стаята наистина ставаше по-топло?

— Ромео! О, защо си ти Ромео? — прошепна Дафи с непознат, дрезгав глас.

Връзката между тях оживя; нещо се беше появило във въздуха; нещо, което допреди малко го нямаше.

Светът избледня по краищата. По раменете ми преминаха тръпки. Виждах как се твори магия.

Дафи беше тринайсетгодишна. Идеална за Жулиета.

А Ромео отговаряше подобаващо.

Едва се осмелявах да дишам, докато от устите им се лееха думи на обич като стар и познат мед. Сякаш следях двойка влюбени от селото.

Инспектор Хюит също стоеше омагьосан и се зачудих дали мисли за своята Антигона.

Дафи знаеше всички реплики наизуст, сякаш ги е рецитирала хиляди път от сцена в Уест Енд пред възхитените зрители. Как беше възможно това прелестно създание да е плахата ми сестра?

— О, лека нощ! О, лека нощ! — промълви тя накрая. — Тъй сладка е моята печал, че чувствам, мога, не насъбрала за раздяла мощ, до утре да ти казвам: „Лека нощ!“

И Ромео отвърна:

— Дано гръдта ти навести покой!… Защо не съм, където ще е той!

— Да засечем времето — заяви Дафи рязко и развали магията. Тя доближи ръчния часовник до очите си. — Десет минути, трийсет и осем секунди. Не е зле.

Дезмънд Дънкан я гледаше съсредоточено, не я зяпаше съвсем, но беше близо. Той отвори уста, сякаш за да каже нещо, но в последния момент устата му реши да изрече друго.

— Никак не беше зле, млада госпожице — бяха думите, които излязоха от него. — Всъщност беше забележително.