Дафи се смъкна тежко на седалката на фотьойла и преметна крака през страничната облегалка. Върна се към мястото, до което беше стигнала в „Студеният дом“, и продължи да чете.
— Благодаря на всички ви — рече инспектор Хюит, докато си записваше времето в бележника. — Това е всичко засега.
Тъкмо навреме. Нещо не ми даваше мира.
Осемнайсет
Тихо почуках на вратата на леля Фелисити и след като никой не отговори, се самопоканих вътре.
Прозорецът беше отворен със задължителните два сантиметра, а леля лежеше по гръб, завита до брадичката с одеяло, като оставаше изложена на студения въздух само до подобния си на дръжка на чаша нос.
Наведох се бавно, за да я огледам. В същия миг едното око на прастарата костенурка се отвори, последвано от другото.
— За Бога, момиче! — извика тя и се надигна на лакти. — Какво има? Какво се е случило?
— Нищо, лельо Фелисити. Само исках да те питам нещо.
— С отворена уста ли спях? — промърмори тя, зашеметена от рязкото връщане в реалността. — Говорех ли насън?
— Не. Спеше като мъртвец.
Твърде късно осъзнах какво точно казвам.
— Филис Уивърн! — рече леля и аз кимнах.
— Е, какво искаш? — смени тя кисело темата. — Хвана ме как подремвам. Старите жени трябва да си поддържат кръвооросяването с дрямка на всеки дванайсет часа, проклети да са онези спортни ентусиасти. Просто въпрос на хидростатика.
Не беше вярно, но не я поправих.
— Лельо Фелисити — изплюх камъчето аз, — помниш ли онзи ден през лятото, когато си говорихме край езерото? Когато ти ми каза, че трябва да изпълня дълга си дори да ме доведе до убийство?
Бяхме си говорили за Хариет и по какво приличам на нея.
Изражението на леля Фелисити омекна и тя ме докосна по ръката.
— Радвам се, че не си забравила. Знаех си, че ще го запомниш.
— Трябва да си призная нещо — казах аз.
— Добре. Обичам да ми споделят тайни, както всички хора.
— Влязох в стаята на Филис Уивърн, за да огледам.
— И?
— В чантата й намерих шофьорска книжка. През хиляда деветстотин двайсет и девета година се е казвала Филида Лампман. Филида, а не Филис.
Леля Фелисити стана тежко от леглото и отиде сковано до прозореца. Дълго се взира навън, както татко, в снега.
— Познавала си я, нали? — изтърсих аз.
— Защо мислиш така? — попита леля Фелисити, без да се обръща.
— Когато пристигна, електротехникът Тед те поздрави като стара приятелка. Вал Лампман използва един и същ екип за всички свои филми. Както и едни и същи актьори — дори Филис Уивърн. Дафи твърди, че тя не позволявала на никой друг да я режисира, след като се случило нещо си. Всички се познават. Когато те попитах за Тед, ти каза, че си го виждала някъде по време на войната… когато спирали тока. Щом отбелязах, че в такъв случай е нямало да можеш да видиш лицето му, ти отвърна, че трябва да ме намажат с шест пласта катран.
Леля Фелисити си пое дълбоко въздух — както кралицата, преди да излезе с краля на балкона на Бъкингамския дворец и да се изправи пред камерите и събралото се множество.
— Флавия, трябва да ми обещаеш нещо — каза тя.
— Каквото поискаш — отвърнах изненадана, че не се наложи да се преструвам на сериозна, защото точно така се чувствах.
— На никого няма да повтаряш онова, което ще ти разкажа. Никога. Дори и на мен.
— Обещавам — прекръстих се аз.
Тя ме стисна за лакътя толкова силно, че сгърчих лице от болка. Струва ми се, че не съзнаваше какво върши.
— Трябва да разбереш, че през войната някои от нас бяха натоварени с много важни задачи…
— Да? — подканих я нетърпеливо аз.
— Не мога да ти кажа какви, без да наруша Закона за държавната тайна, а и ти не бива да ме питаш. През последните години се натъквам случайно на стари колеги досадно често, но съм задължена от закона да не показвам, че ги познавам.
— Но Тед ти се обади.
— Шокираща грешка от негова страна. Ще му одера кожата, когато го хвана насаме.
— А Филис Уивърн?
Леля Фелисити въздъхна.
— Фили беше една от нас — отвърна тихо тя.
— Една от… вас?
— Не бива да го казваш на никого. — Леля стисна ръката ми още по-силно. — Дори на смъртния си одър. В противен случай ще те издебна някоя нощ с нож.
— Но, лельо Фелисити, нали обещах!