— Да, обеща — призна тя и разхлаби хватката.
— Филис Уивърн е била една от вас — напомних й аз.
— При това беше много ценна. Славата й отваряше врати, недостъпни за простосмъртните. Накараха я да играе роля, по-опасна от всяка друга, която беше изпълнявала на сцената или на екрана.
— Откъде знаеш? — не се сдържах да попитам.
— Съжалявам, скъпа, не мога да ти кажа.
— И Вал Лампман ли е бил един от вас? Напълно възможно е, защото е брат на Филис Уивърн.
Нещо се надигна в гърлото на леля Фелисити и за миг си помислих, че ще повърне, но от устата й излезе звук, наподобяващ рева на магаре. Раменете й потрепериха, а гърдите й се разтресоха.
Скъпата стара скумрия се смееше!
— Брат ли? Брат на Филис Уивърн? Как ти хрумна подобно нещо?
— В шофьорската й книжка пишеше, че фамилията й е Лампман.
— О, разбирам — обърса леля Фелисити очи с крайчеца на одеялото.
— Брат на Филис Уивърн? — повтори тя, сякаш повтаряше смешка на някой друг в стаята. — Далеч си от истината, мила, много далеч. Тя му е майка.
Устата ми зяпна като на труп, на който току-що са махнали превръзката на челюстта.
— Майка! Филис Уивърн е майка на Вал Лампман?
— Изненадана си, нали? Родила го е много млада, на не повече от седемнайсет години, доколкото знам, а с външния вид на Вал е… почти невъзможно да се определи на каква възраст е.
Значи това било! Вал Лампман наистина беше Валдемар от „Енциклопедия на прочутите хора“, само че бе синът на Филис Уивърн, а не нейният брат, както предположих. Бях разчела погрешно текста. Идеше ми да се изчервя, но прекалено се вълнувах.
— Тя имаше по-голяма дъщеря — продължи леля Фелисити. — Мисля, че се казваше Вероника. Бедното дете. Случила се някаква трагедия, за която никой не продумваше. Филида — или Филис, както обичаше да я наричат — била омъжена за известно време за покойния и бързо прежален Лоренцо, който въпреки синята си кръв и голямата разлика във възрастта им продължавал да се занимава с търговия на вина или перуки, забравила съм.
— Сигурно перуки — казах аз. — Тя носеше перука.
Леля Фелисити ми хвърли отвратен поглед, сякаш съм издала някаква тайна.
— Перуката падна — обясних аз. — Опитвах се да не разваля прическата й с чаршафа, с който я беше покрила полицията.
Последва тишина от онези, в които лъжичка би стояла права.
— Горката Фили — каза най-накрая леля Фелисити. — Пострада ужасно от ръцете на агенти от Тристранния пакт. Залели я с някакво вещество, доколкото знам. Косата й беше най-голямата й гордост. Все едно й изтръгнаха сърцето.
Вещество? Мъчения?
И Догър бил измъчван в Далечния изток. Струваше ми се странно как тези някогашни жестокости се завръщаха периодично в мирното селце Бишъпс Лейси.
— Татко знае ли за Филида Лампман?
— Тя участвала в няколко чуждестранни филма на Малиновски — продължи леля Фелисити, взряна в ръцете си, сякаш не бяха нейни. — Най-известният, разбира се, е „Анна от степите“, роля, която доведе пряко до задачата й, а по-късно и до падението й. Макар да се спаси на косъм, преживя пълен нервен срив, по време на който разви необясним страх от всякакви източноевропейци.
— И затова е настоявала винаги да работи с един и същ британски екип — казах аз.
— Точно така.
Бяхме гледали преработената версия на „Анна от степите“ в киното в Хинли, където го прожектираха — с английски субтитри — със заглавие „Облечена да умре“.
Първоначално си бях помислила, че филмът ще е поредната протяжна скука за руската революция, но историята бързо ме грабна, а очите ми бяха заслепени от черно-белите образи, както когато се взирах направо в слънцето.
Всъщност незабравимата сцена, в която Филис Уивърн в ролята на Анна, облечена с руската носия на баба си, и с тежки ботуши, ляга с едногодишното си бебе пред армията от ръмжащи трактори, след като си е сресала внимателно косата, сложила си е парфюм и грим, донесени й от Париж от любовника й Марсел, още ми докарва необясними кошмари от време на време.
— Госпожица Уивърн е била много смела жена — казах аз.
Леля Фелисити се върна до прозореца и се вгледа навън, сякаш Втората световна война още бушуваше в полетата източно от Бъкшоу.
— Не просто беше смела — каза тя. — Беше истинска британка.
Не наруших надвисналата тишина, докато не заплаши да се стовари върху нас. И тогава казах онова, за което дойдох.