Нима това беше…?
За миг ми се стори, че жената до Филис Уивърн е Мариън Трод. Много по-млада, разбира се, но все пак…
Въпреки вълнението си, ми беше трудно да фокусирам очи върху страницата. В килера бе станало задушно; голата електрическа крушка излъчваше изненадващо силна топлина. Поради това, както и поради факта че бях смъртно уморена, започнах да се унасям.
Откога стоях сгушена тук? От час? Или пък два? Имах чувството, че са минали дни.
Разтрих очи и се насилих да разчета дребния шрифт на надписа под снимката.
Може би татко все пак основателно настоя и трите да си направим очила. Аз носех моите само когато исках да предизвикам съчувствие или за да предпазя очите си при рисковани експерименти. За миг се зачудих дали да не изтичам до стаята си за тях, но се отказах.
Поклатих глава и отново прочетох надписа:
„Филис Уивърн и Норма Дюранс се освежават между сцените. Усмихнете се на камерата, момичета!“ Какво разочарование. Явно бях сгрешила. За миг ми се стори, че съм попаднала на следа, но името Норма Дюранс не ми говореше нищо.
Освен ако…
Не видях ли същото лице в предишен брой? Понеже на онази снимка жената не бе с Филис Уивърн, не й обърнах внимание.
Прелистих няколко броя назад.
Да! Открих я в „Големият екран“. Актрисата стои в стопански двор и хвърля шепа зърно на събралите се около полите й превъзбудени кокошки.
„Красавицата Норма Дюранс влиза в ролята на Дорита във филма «Червената кокошчица». Дочухме обаче, че не й плащат в просо!“
Вдигнах списанието на светлината. Докато внимателно разглеждах лицето на жената, горният край на корицата за миг се допря до крушката. Сухата като барут хартия покафеня, после почерня… и преди да се усетя, избухна в пламъци.
Очарователен е начинът, по който съзнанието действа в подобни ситуации. Ясно помня, че първата ми мисъл бе: „Ето я Флавия с шепи, пълни с огън, в килер, претъпкан с лесно възпламеними материали.“
Точно такива случки правеха сензационните заглавия от първите страници на „Таймс“.
„От старинното провинциално имение остана само тлееща пепел. Бъкшоу изгоря.“
Текстът, разбира се, щеше да е придружен от страховита снимка.
Хвърлих горящото списание и го стъпках с крака.
Заради водоустойчивия разтвор, който Догър редовно нанасяше върху обувките ни обаче — вещерска отвара, съдържаща масло от ленено семе, рициново масло, както и парафин, — обувките ми веднага се подпалиха.
Съблякох жилетката и я хвърлих върху краката си, като тъпчех на място и удрях с дрехата, докато пламъците не угаснаха.
Сърцето ми бумтеше като двигателя на спортна кола, докато си поемах задавено дъх.
За щастие не се изгорих. Бързо потуших пожара, от който останаха само малко черна пепел и пушек.
Огледах се набързо, за да се уверя, че върху купчините със списания не са хвръкнали искри и излязох в коридора, кашляйки.
Тъкмо си обличах опърлената жилетка и остъргвах носовете на димящите си обувки в дъските на пода, когато кухненската врата се отвори и на прага се появи Догър.
Той ме гледаше безмълвно.
— Непредвидена химична реакция — обясних аз.
Във вестибюла се бе възцарила отегчена атмосфера. Никой не ми обърна и капчица внимание, докато преминавах оттам. Из цялото помещение жителите на Бишъпс Лейси седяха и се взираха с празни погледи в нищото, потънали в собствените си мисли. В един ъгъл бяха поставени масичка за игра на карти и два стола за провеждане на разпитите, а сержант Грейвс разговаряше тихо с госпожица Кул — селската пощаджийка и сладкарка.
Останалите можех да опиша само с думата „замаяни“. По-ранното оживление от общото приключение се беше изгубило, всякакви преструвки бяха изчезнали и сега всички седяха оклюмали и изтощени, показали най-сетне истинските си лица.
Бъкшоу се беше превърнал в бомбоубежище.
В ъгъла, най-далеч от полицаите, шофьорът Антъни дърпаше от цигара, стисната в полузатворената му длан. Погледна ме в очите, точно както направи, когато бутнах миниатюрната лавина от покрива.
Какво ли си мислеше?
Тръгнах небрежно към западното крило, за да видя колко часа показва големият стенен часовник в коридора до кабинета на татко. Сигурно вече ставаше късно.