Стрелките на старинния механизъм сочеха десет часа и седемнайсет минути! Кога успя да изтече денят?
Дори двайсет и четири часа изглеждаха като цяла вечност, когато човек е затворен вътре, а дните са най-къси от цялата година, но смъртта на Филис Уивърн под покрива на Бъкшоу преобърна хода на времето нагоре с краката.
Покривът на Бъкшоу! Кофата с птичия клей!
Времето ми изтичаше. Ако възнамерявах да изпълня плана си — по-скоро плановете, — трябваше да се захващам за работа. Коледа почти дойде. Самият Дядо Коледа скоро щеше да пристигне.
Както и гробарят.
Горката Филис Уивърн. Щеше да ми липсва.
Деветнайсет
Трябваше само да отскоча до тоалетната, след което щях да се заема с плановете си.
Тя се намираше на върха на кухненските стълби през две врати от стаята на Догър. Стигнах до нея, отворих вратата и…
Сърцето ми спря.
Гол до кръста, Вал Лампман седеше на тоалетната чиния и неумело се опитваше да увие мускулестата си предмишница с бинт. И двете му ръце бяха страховито издрани и разранени. Той се изненада колкото мен и когато стреснато вдигна глава, очите му изведнъж ми заприличаха на очите на ранен сокол.
— Извинявайте — казах аз. — Не знаех, че сте тук.
Опитах се да не зяпам еднаквите котви, татуирани на предмишниците му.
Моряк ли е бил някога?
— Какво зяпаш? — попита той дрезгаво.
— Нищо. Мога ли да ви помогна?
— Не — отвърна ми и за миг се смути. — Благодаря. Помагах на момчетата да преместят една плоскост в ремаркето и тя се стовари върху мен. Аз си бях виновен обаче.
Да не очакваше да му повярвам? Кой с всичкия си би местил декори гол до кръста в ремаркето на мразовит камион?
— Съжалявам — отговорих, взех ролката бинт от ръцете му и започнах да я развивам. — Порязали сте се и по гърдите. Наведете се напред, за да ви превържа.
Услужливостта ми ми даде възможност да разгледам добре раните му, които вече бяха леко завехнали и зачервени по краищата. Не бяха съвсем пресни, но не бяха и стари. Прецених, че са получени преди около двайсет и четири часа.
При това от нокти, доколкото виждах.
Макар да бях изгонена от организацията на момичетата скаути за неподчинение, още помнех много от полезните им уроци, сред които съкращението „Н-Д-П“: натиск, дезинфекция, превръзка.
„НДП! НДП! НДП!“, скандирахме, докато се търкаляхме по пода на енорийската зала, поваляхме се безпощадно една друга и омотавахме и жертвите, и себе си като дебели мумии с безброй ролки бинт.
— Промихте ли раните с йод? — попитах аз, макар много добре да виждах, че не е. По кожата му ги нямаше издайническите кафеникавочервени петна от тинктурата.
— Да — излъга той и чак сега забелязах окървавената марля, която беше изхвърлил в кошчето за боклук.
— Много мило от ваша страна да помогнете за преместването на реквизита — казах небрежно. — Не знаех, че режисьорите вършат и това.
— Трудно ни е, тъй като Макналти е извън строя — отвърна Вал Лампман. — Но пък всеки помага с каквото може.
— Мхм — измърморих съчувствено с надеждата той да се разприказва.
Но мислено вече тичах по коридорите на Бъкшоу, изкачих стълбите и се върнах в Синята спалня при трупа на Филис Уивърн и ноктите й…
Които бяха забележително чисти. Под тях нямаше и следа от одрана кожа и кръв (макар да бе възможно аленият лак да е прикрил петната.).
Изведнъж усетих, че Вал Лампман ме е приковал с поглед, хипнотичен като погледа на котка, вперен в сгащена в ъгъла мишка. Ако имаше опашка, тя в момента щеше да се поклаща зловещо.
Четеше ми мислите. Убедена бях.
Опитах се да не мисля за факта, че полицаите вече бяха изстъргали всякакви налични доказателства под ноктите на Филис Уивърн; опитвах се да не мисля, че убиецът й бе отделил време да я преоблече, да й лакира ноктите и така нататък, което означаваше, че е имал време и да заличи евентуални следи под тях, преди да намерим трупа.
Опитвах се да не мисля — много старателно, — но нямаше смисъл.
Очите му ме пронизваха. Със сигурност беше видял нещо.
— Аз най-добре да тръгвам — казах изведнъж. — Обещах на викария да му помогна за…
Макар да усещах как сърцето ми изпомпва кръв към лицето, не успях да се сетя за никаква думичка, с която да довърша лъжата.