Тя почти със сигурност бе оставила вратата отворена. В противен случай как щеше да се върне в къщата, след като ме довършеше?
Мариън оголи зъби и направи гримаса, когато скочих, но не можеше да се отлепи достатъчно, че да протегне ръка и да ме сграбчи, когато прелетях покрай рамото й. Коленете ми се огънаха и се приземих сред снежна пряспа.
Ще ми се да се бях сетила за благородна, непримирима подигравка, която да изсъскам в сгърченото й лице, но нищо не ми хрумна. Заради студа и от страх приличах на свит, разтреперан вързоп.
Но след миг се изправих на крака и затичах по покрива, сякаш всички адски хрътки ме гонеха по петите.
Извадих късмет. Както и очаквах, вратата към стълбите бе отворена. Навън върху снега се очертаваше топъл и приветлив правоъгълник жълта светлина.
„Два метра до убежището“, помислих си аз.
Но изведнъж рамката на вратата изпълни черен силует, който спираше светлината — и пречеше на бягството ми.
Веднага познах Вал Лампман.
Спрях с приплъзване и се опитах да обърна посоката, а краката ми се хлъзгаха, все едно карах кънки.
Затичах обратно по покрива, без да смея да се озърна през рамо и щом стигнах до комина на салона, се покачих върху първия му перваз. Не исках да разбирам дали Вал Лампман ме настига.
Може би щях да успея да го примамя в същия капан като Мариън Трод. Той не знаеше за лепилото, а аз нямах намерение да го предупреждавам.
Докато се катерех по-нагоре по комина, видях, че той прекосява покрива, без да бърза. Методично — да, това е думата, с която най-добре мога да го опиша.
Изглежда беше изпратил Мариън Трод да се разправи с мен. Тя ме беше проследила на покрива при някое от излизанията ми. Но след като не се бе върнала, Вал Лампман бе дошъл сам да свърши мръсната работа.
Той почти не обърна внимание на оплесканата с лепило Мариън, която се гърчеше безуспешно като муха, залепнала за мухоловка.
— Вал! — изписка Мариън. — Ела да ме освободиш!
Това бяха първите й думи, откакто беше стъпила на покрива.
Вал обърна глава — замисли се — и направи една несигурна крачка към нея.
В този миг осъзнах, че той е подчинен на нейното желание за отмъщение. Беше удушил собствената си майка по нейно нареждане.
Ако това беше любовта, не исках да имам нищо общо с нея.
В подножието на комина, объркан с коя от нас да се заеме по-напред, Вал Лампман внезапно се препъна — и падна по лакти в снега!
За малко да надам радостен вик!
Изправи се нестабилно на крака и аз видях, че се е препънал в бамбуковия кол, който лежеше незабележим в снега.
— Намушкай я, Вал! — извика дрезгаво Мариън, докато той вдигаше кола.
Очевидно бе решила, че е по-важно да получи главата ми на тепсия, отколкото да се освободи.
— Намушкай я! Бутни я долу! Хайде, Вал, направи го!
Той погледна към мен, после към нея, сякаш не можеше да вземе решение.
После бавно, сякаш изпаднал в транс, той вдигна кола и насочи върха му точно под мястото, където стоях вкопчена в комина.
Без да бърза, Вал Лампман плъзна бавно острия край на бамбуковия стълб в яката на жилетката ми и го изви, за да се увери, че се е закачил.
Острата жица бързо се оплете във вълната. Усещах пробождане между ключиците.
— Не! — успях да извикам. — Моля ви!
Едно рязко бутване и паднах по лице в задушаващия сняг, останала без въздух.
Докато се преобърна, той вече ме влачеше към края на покрива. Напразно размахвах ръце във въздуха — нямаше за какво да се хвана, нямаше никакъв шанс да се спася.
Опитах се да се изправя на крака, но не успявах да запазя равновесие. С помощта на кола Лампман държеше ръцете и краката ми далеч от себе си и ме влачеше през снега като уловена скумрия.
Замъкна ме до самия ръб на парапета и планът му ми стана пределно ясен. Щеше да ме бутне долу.
Краката му се пързаляха по хлъзгавия покрив, докато се опитваше да застане стабилно за последния удар с кола.
Колко нечестно се стекоха обстоятелствата, мислех си аз. Направо отвратително. Никой не заслужава да умре така.
Но Хариет е умряла точно така, нали?
Какви ли са били последните й мисли в онази снежна планина в Тибет? Дали животът й е минал пред очите й, както разправяха, че става?
Дали й е останало време да си спомни за мен?
„Престани, Флавия!“, заповяда ми внезапно едно вътрешно гласче. — „Веднага престани!“