Преследвана от сенки [bg]

— Както вече отбелязах, тази съвременна цапаница може да бъде премахната от експерт — продължаваше Дезмънд Дънкан. — Доколкото знам, в Британската библиотека работят специалисти по реставрация, които ще изличат безследно злощастните драсканици. Убеден съм, че в крайна сметка ще останете доволни от резултата.

Макар изражението на татко да не го издаваше, той се взираше в монограма — неговите инициали, преплетени с инициалите на Хариет.

Показалецът му бавно се плъзна по страницата, спря върху черните и червените букви и внимателно започна да повтаря с пръст очертанията: първо тези на Хариет, а после и своите, под формата на кръст.

Четях мислите, които препускаха в главата му, ясно, както ако ги беше съобщил по радиото. Спомняше си деня — самия миг, — в който тези инициали са били изписани — с червено мастило от Хариет и с черно мастило от него.

Дали са ги написали, седнали един до друг до слънчев прозорец през лятото? Или, след като са изтичали задъхани в гаража, докато внезапният летен порой се е стичал на незабелязани струйки по външната страна на стъклата и е хвърлял бледи воднисти сенки върху младите им, блеснали от удивление лица?

Двайсет години прелетяха по лицето на татко като сенки от облаци, но ги забелязах само аз.

А сега мислеше за Бъкшоу. Продадена на търг, книгата на Шекспир щеше да донесе достатъчно пари, за да изплати дълговете си и да направи няколко разумни инвестиции, които да ни носят скромен, но добър доход и ако е рекъл Бог, дори по някоя и друга лира, с която от време на време да си купува марки „Черно пени“, отпечатани с плака 1B.

Четях всичко това по лицето му.

Той затвори книгата и ни огледа един по един… Дафи… Фели… викария… Догър, който току-що бе влязъл в стаята… леля Фелисити… Ния… и мен, сякаш на някое от лицата ни щеше да намери изписани инструкции как да постъпи.

И в този миг татко тихичко заговори:

— Говорят, че умиращите често изпитвали необяснима радост. Болногледачите наричат туй „предсмъртна мълния“. Но не, това е не мълния, а радостна заря! О, моя обич! О, любима моя! Смъртта, на твоя дъх меда изпила, все пак се е оказала без сила пред хубостта ти и не е могла да те превземе!

Дафи ахна шумно. Фели беше бяла като платно и разтворила стъписано устни, се взираше в лицето на татко. Веднага разпознах думите на Ромео в гробницата на Жулиета.

— Стягът на живота — продължаваше татко все по-приглушено, стиснал здраво книгата в ръце — пламти по твойте устни и страни!

По тях врагът не е развял все още студеното си пепеляво знаме!

Той говореше на Хариет!

Вече едва доловими, думите му излизаха почти шепнешком от устата му.

— Нима да вярвам, че оня костелив старик с косата държи те жива тук, за да му бъдеш любовница?

Сякаш тя беше в стаята…

— От страх, че е така, аз ще остана в мрачния му замък завинаги със теб и твойта свита от червеи!

И тогава се обърна и излезе бавно, сякаш си тръгваше от гроб.

Баща ми е от хората, които не си падат по прегръдки, но на мен ми се прииска да го прегърна. Исках да изтичам след него и да го прегърна толкова силно, че да го задуша.

Но, разбира се, не го направих. Ние от фамилия Де Лус не се лигавим.

И въпреки това, може би когато дойде време да се напише окончателната история на тази островна нация, в нея щеше да има и глава за всички онези славни сцени, които се разиграваха само в умовете на британците, без да се осъществяват наяве, и ако това стане, и двамата с татко ще сме сред тях, ако не ръка за ръка, то поне маршируващи един до друг.

Заключение

Всички мълчаливо последваха татко. Излязоха от салона ненатрапчиво като статисти във филм след голям групов танц и най-накрая ме оставиха да се протегна широко на дивана, да затворя очи за малко и да чертая планове за бъдещето, което изглежда засега щеше да ми донесе само горещи синапени лапи, кофи с рибено масло и принудително хранене с гнусния пудинг на госпожа Малит.

Само при мисълта за него мъжецът в гърлото ми се скри зад сливиците. Мъжецът е онзи сталактит от плът, който виси в гърлото, чието име, каза ми Догър, произлизало от латинската дума за „грозде“.