Казваме обикновено «бъдещето е пред тебе» — вярно ли е това? Ако аз живея без никакви рискове, ако аз не познавам риска, то бъдещето наистина «си стои» пред мен — и аз просто «навлизам» в него както се навлиза в чужда, непозната територия. Но ако аз обичам да рискувам, то в риска аз един вид «присвоявам» бъдещето си и го «вкарвам» в своите възможности, при това свободно избрани, то тогава къде е бъдещето — пред мене, «вътре в мене», «около мене» или пък в известен смисъл… «зад мене» — защото в риска (чрез риска) аз съм го оставил наистина зад себе си? Ако
и вместо да го чака то да дойде някога «при него», сам отива при бъдещето си и в този смисъл го изпреварва, оставя го зад себе си, то нима това е възможно? Рискът ни вкарва преждевременно в бъдещето, «завихря» времето и в този смисъл — защото движещото се наистина има предимство пред движеното — го изпреварва, оставя го след себе си, прави бъдещето си подчинено и предразположено към себе си, към човека, който е способен истински да рискува, да се «въвлича» в авантюри. Затова съвсем не е сигурно, че «бъдещето е пред нас», чрез риска ние имаме неоценимата възможност непрекъснато да го «пришпорваме», да го изпреварваме, да го оставяме след себе си — бидейки устремени към ново, друго бъдеще. Рискуващият, обичащият рисковете човек се впуска вдъхновено и дръзко в бъдещето, не се задоволява с «непосредственото и пошло» бъдеще, което «и без нас ще си дойде», а значи живее в едно съвсем неочаквано и «предизвиквано» бъдеще, което иначе никога няма да се появи, което ще се появи само ако сме способни на инициатива, на рискове, решително тласкащи го… към нас самите и към нашия живот. В такъв случай не се ли оказва, че