И така, оказа се, че «справянето» с времето всъщност е «правене» на бъдещето и оттук — като «майсторство» в правенето на нещо значимо — е изкуството на свободата, без което животът неминуемо губи пълнотата си. Тук няма «наука», която да ни «научи» как става това; единственото, на което можем да се осланяме, е усетът за време, битие и свобода, който е дълбоко вкоренен във веки един от нас, човеците. Да бъдеш човек се иска поне това: да бъдеш честно и искрено себе си, не «някой друг», не «нещо друго», а само себе си. Защото аз съм означава «което искам да бъда», а тук всеки решава сам за себе си, тук съветите са неуместни, поученията не помагат, истините винаги са лични. Ако това става всекидневно и ако непрекъснато отклоняваме онова, което се опитва да ни отведе някъде «встрани» от нас самите — смело, дръзко, всеотдайно и вдъхновено — то нима битието ще остане глухо за нашия порив?