това е идеал на живота според Ж.-Ж.Русо, но не и за тази непосредственост тук става дума. Безсмислието като «рефлексия» и като «логически извод» не е така коварно като безсмислието, прозиращо в един живот, защото рефлексията всъщност е уловила смисъла на живота в… безсмислието — и така по парадоксален начин му придава един абсурден смисъл. Но непосредственото и не знаещото за себе си безсмислие на един живот е самата безнадеждност, е самата пустота. Тук не помагат никакви «увъртания», фалшивата демонстрираща ангажираност, за която стана дума, не скрива, а разкрива и изявява това отвсякъде прозиращо безсмислие. «Не зная защо живея!» — това категорично не се казва от никой (защото едно такова саморазкриване не е присъщо за модерния човек, привикнал да се крие непрекъснато зад маски и покривала). Но разбулването на тази обреченост на пустота спрямо живота е непосредствена задача за онзи, който органически не понася такъв гибелен фалш. Защото
въпреки всичко се определя от моето разбиране на живота, от степента, до която съм проникнал в неговото неведомо тайнство. Живеейки, човек така или иначе си прояснява живота и достига до някакви прозрения (казваме: «Животът учи!»), но как можем да бъдем сигурни, че нашите открития и увереността ни в тях не са самоизмама? И най-вече не разчитаме ли само на това, че животът сам разрешава своите противоречия и дисонанси, «сам по себе си», без участието и поне съпричастността на живеещото? Не означава ли това, че се поставяме в позицията на наблюдател, който от брега съзерцава течението на «реката на живота», не дръзвайки да се потопи и смело да плува в посоката, избрана от него самия? Нашата отдаденост («потопеност») на живота не е ли — без да си даваме сметка за това — отстраненост от него, основаваща се на неразбирането му? Илюзията, че «все пак живея», може да изпъкне именно като илюзия едва когато неизбежният илюзионизъм, разпръснат в живота, бъде наистина разбран и така из основи подкопан.
Аз не твърдя, че този така наречен илюзионизъм на всеки живот (усещането, че «все пак» живея) трябва да бъде разбит и отстранен, защото не съм сигурен, че това би довело до истинско очарование от живота. Аз не вярвам в «планирания» и в «рационално подредения» живот и в някаква външна на живота цел, на която животът «трябвало» да служи (спомнете си «неспирния поток от блага» и «всеобщото организирано щастие» на комунизма!). Напротив, смятам, че
тоест в неговото естество се съдържат всичките му цели. Тук просто стана дума за онова измамно усещане, че живея («все пак» и «между другото»), с което скриваме даже и от себе си напиращата от най-съкровените ни дълбини и все по-засилваща се неудовлетвореност от този живот и съответстващото на нея чувство за празнота и абсурд на това, което «става с мен» — и което едва ли заслужава да бъде считано за живот. Този илюзионизъм, особено когато подхранва успокоението и сляпата увереност, че «всъщност това и е животът», трябва да бъде прогонван без жалост. Защото живеещият трябва да бъде наясно с живота — и няма как да избягаме от тази отговорност. Тя ни преследва, макар че ние трябва да сме преследващите я неуморно. Дори и любовта към живота, за която всички твърдят, че я «притежават», трябва да разбере самата себе си и своя извор.
Моето право
и както намирам за добре, не може да бъде основание за примирението ми пред така наречената «неразгадана от никого» тайна на живота, както и за отказа ми да преценя дали това, което искам и «намирам за добро», е истинско — и дали то не ме обрича на това да пропилея и да не успея да намеря за себе си всичко онова, което животът може да ми даде. Спонтанно поисканото от живота няма как да не е истинско, но нали хората все така спонтанно искат толкова много кардинално несъвместими и отричащи се неща? Нали аз не приемам (за себе си, разбира се!) толкова много цели и «спонтанно желани» неща на хората около мен, а и те не пропускат да ми отговорят със същото? Как да разбера хаоса, може ли да бъде разбран този свят на човешките стойности и цели? Дълбокомисленото обяснение, че в «тази сфера» всичко е относително, успокоява част от философите, но тревожи останалите — и, да се надяваме, повечето от тях. А също — което е по-важното — с нищо не може да помогне на човешките същества, искащи да живеят и така страстно стремящи се към живота. «Няма истина под това небе» и «Един свят, лишен от ценности» — такава префинена мъдрост не е нужна никому, а и е съмнително дали ни казва нещо истинно и дълбоко. Бягството от истинската велика проблематичност на живота не е достойна философска позиция; защото за човека, който иска да живее автентично, това бягство е непостижим блян: не може да се избяга от «проблема живот» и тук дори и смъртта не е спасение…