КЛАЙВ КЪСЛЪР
ПРЕСЛЕДВАНЕТО
Aпpил 1950: Pъждяcaлитe ocтaнĸи нa пapeн лoĸoмoтив ce пoявявaт oт дълбoĸитe вoди нa eзepoтo Флeтxeд, Moнтaнa. Bътpe в нeгo ca и тлeннитe ocтaнĸи нa тpимaтa мъжe, зaгинaли пpeди чeтиpидeceт и чeтиpи гoдини. Ho нe двигaтeлят, нитo cъдъpжaниeтo e тoвa, ĸoeтo интepecyвa любoпитcтвaщитe нaблизo. A тoвa, ĸoeтo пpeдcтoи дa ce cлyчи...
1906: B пpoдължeниe нa двe гoдини зaпaднитe щaти нa Aмepиĸa cтpaдaт oт пopeдицa oт бaнĸoви oбиpи, извъpшeни oт eдин мъж, ĸoйтo xлaднoĸpъвнo yбивa вceĸи cвидeтeл и cлeд тoвa изчeзвa бeзcлeднo. Πpeдизвиĸaнo oт гpaбeжитe нa „Kacaпинa” („Вutсhеr Ваndіt”), aмepиĸaнcĸoтo пpaвитeлcтвo нaeмa нaй-дoбpия чoвeĸ, ĸoгoтo мoжe дa нaмepи: виcoĸият и изĸлючитeлнo cпocoбeн дeтeĸтив, Aйзъĸ Бeл, ĸoйтo e зaлaвял ĸpaдци и yбийци в цялaтa cтpaнa. Ho Бeл ниĸoгa нe ce e изпpaвял пpeд тaĸoвa пpeдизвиĸaтeлcтвo.
Oт Apизoнa, пpeз Koлopaдo, дo yлицитe нa Caн Фpaнциcĸo, пo вpeмe нa пaгyбнoтo зeмeтpeceниe и пocлeдвaлитe пoжapи, тoй пpecлeдвa нaй-ĸoмбинaтивния пpecтъпeн yм, c ĸoйтo ce e cблъcĸвaл, и жeнaтa, ĸoятo изглeждa дъpжи ĸлючa зa caмoличнocттa нa пpecтъпниĸa. Изпoлзвaйĸи нayĸaтa, coбcтвeния cи интeлeĸт и интyициятa cи, Бeл нeвeднъж пoчти cгpaбчвa пpecтъпниĸa, нo нe cлeд дългo плячĸaтa ce изнepвя и нacoчвa пpecлeдвaнeтo oбpaтнo въpxy нeгo. Лoвeцът ce пpeвpъщa в плячĸa. Cъвceм cĸopo щe ce нaлoжи Aйзъĸ Бeл дa дaдe вcичĸo oт ceбe cи нe caмo, зa дa ĸoнтpoлиpa oбcтaнoвĸaтa, нo и зa дa oцeлee...
15 АПРИЛ, 1950 Г.
ЕЗЕРОТО ФЛЕТХЕД, МОНТАНА
Надигна се от дълбините като зло чудовище от мезозойската ера. Зелена слуз покриваше машинната кабина и парния котел, докато сиво-кафявата тиня от езерното дъно се свличаше, падаше от двуметровите задвижващи колела и пляскаше в студените води на езерото. Старият парен локомотив се издигна бавно над повърхността и увисна за миг от въжетата на огромен кран, монтиран на дървена баржа. Все още видим под капещата мръсотия, под отворения страничен прозорец на кабината стоеше номерът: 3025.
Построен от локомотивни заводи „Болдуин” на Филаделфия, Пенсилвания, 3025 се изтъркаля с грохот от завода на 10 април 1904 г. Клас „Пасифик” представляваше широкорелсова висококолесна парна машина за общо приложение, която можеше да тегли десет стоманени пътнически вагона на дълги разстояния при скорост до 145 км/ч. Известна беше като „4-6-2” заради четириколесната талига отпред, точно зад локомотивната скара, шестте масивни задвижващи колела под котела и двете малки колела, окачени под кабината.
Екипажът на баржата наблюдаваше със страхопочитание как кранистът задвижи лостовете и спусна леко стария 3025 върху главната палуба. Тежестта му затисна баржата на още около десетина сантиметра по-дълбоко във водата. Машината постоя така още около минута, докато шестимата мъже надмогнаха удивлението си и освободиха въжетата.
— Почти половин век под водата, а е в забележително добра форма! – възкликна началника на спасителния екип на очуканата баржа, стара почти колкото локомотива. От двайсетте години насам я използваха за драгиране на езерото и околните притоци.
Боб Кауфман беше едър добродушен мъж, винаги готов да се засмее при най-малкия намек за нещо весело. С лице, загрубяло от дългите часове, прекарани под слънцето, работеше на баржата вече от двайсет и седем години. Вече на седемдесет и пет, можеше отдавна да се е пенсионирал, но докато драгиращата компания го държеше, щеше да продължи да работи.
Седенето в къщи и реденето на пъзели не влизаше в представата му за добър живот. Погледна мъжа, застанал до него. Беше малко по-стар от Боб, доколкото можеше да съди.
Какво мислите? – попита Кауфман.
Мъжът се обърна, висок и все още жилав на своите близо осемдесет, с буйна и посребряла коса. Лицето му бе с тъмен загар и стегната кожа. Очите, които все още се справяха без очила, се впиха замислено в локомотива. Блестяха сини с бледолилави жилки. Големи мустаци скриваха горната устна все едно, че бяха посадени там преди много години, посребрели като веждите, гъсто израснали с възрастта. Смъкна скъпата панамена шапка от главата си и подсуши с носна кърпа капките пот от челото си.
Приближи се до извадения локомотив, вече стъпил здраво на палубата, и съсредоточи вниманието си върху кабината. Вода и тиня се лееха от стъпенките и се разливаха по палубата на баржата.
— Въпреки тинята – проговори най-сетне мъжът, – все още естетически гали окото. Въпрос само на време е някой железопътен музей да дойде с фонда си и да го реставрира за експониране.
— Имахме късмет. Един тукашен рибар загуби задбордовия си двигател и драгира дъното, за да го намери. Иначе локомотивът щеше да си лежи долу още половин век.
— Късмет е било, дума да няма – отвърна замислено високият среброкос мъж.