Кауфман се приближи и прокара длан по едно от големите колела. По лицето му пробяга сянка на чувство.
— Тате беше машинист при „Юнион Пасифик” – промълви тихо. – Винаги казваше, че локомотивът тип „Пасифик” е най-добрата машина, която е карал изобщо. Често ме пускаше да поседя в кабинета, щом докараше влак в депото. Локомотивите от тоя клас ги използваха главно да теглят пътнически вагони, защото бяха много бързи.
Екип водолази в платнени костюми между пластове гума стояха върху платформа, която от студената вода се издигаше към повърхността. Носеха месингови шлемове „Марк V”, широки колани с тежести на кръста и водолазни ботуши брезентово горнище, месингови пръсти и тежащи 16 юг оловни подметки. Общо водолазите носеха по себе си близо седемдесет килограма оборудване. Щом платформата се издигна и люшна към палубата, мъжете издърпаха дихателните си тръби, които водеха към водолазната въздушна помпа. Веднага щом стъпиха на борда, друг екип заслиза по стълбите и застана на платформата, която отново се заспуска в езерото, още ледено след дългата монтанска зима.
Високият мъж наблюдаваше мълчаливо. Изглеждаше някак не на място сред екипажа на баржата в оцапаните им с грес работни дрехи и комбинезони. Носеше безукорно изгладени кафяви панталони със скъп ръчно плетен кашмирен пуловер под кашмирено яке. Обувките му бяха силно излъскани и странно как бяха запазили блясъка си върху подгизналата от масло дървена палуба, покрита с ръждясали въжета.
Погледна дебелите пластове лепкава тиня на стъпалата към кабината и се обърна към Кауфман:
— Да донесем стълба, за да можем да се качим вътре.
Кауфман се разпореди на един от работниците на баржата.
Скоро се появи стълба и я опряха на ръба на пода на кабината зад седалката на машиниста. Началникът на смяната се качи първи, последван от възрастния наблюдател. От покрива се лееше вода, а през отворената врата на пещта по металния под се стичаше разтворена въглищна прах, смесена с кафява тиня.
На пръв поглед кабината изглеждаше празна. Плетеницата от клапи, тръби и лостове над котела беше затънала в пластове лепкав нанос, с израснали от него стръкове зелени водорасли. Тинята на пода на кабината бе дълбока до глезените, но високият мълчалив наблюдател като че ли не забеляза, че обувките му са затънали в нея. Коленичи и огледа трите купчини, издигнали се като хълмчета над рядката кал.
— Машинистът и огнярят – заяви той.
— Сигурен ли сте?
Мъжът кимна.
— Сигурен съм. Машинистът беше Лий Хънт. Имаше жена и две деца. Вече са на средна възраст. Огнярят беше Робърт Кар. Щеше да се жени след курса.
— Кой беше третият?
— Абнър Уид. Корав тип. Принудил е с пистолет в гърба Хънт и Кар да карат машината.
— Не изглеждат приятно – измърмори Кауфман, отвратен от видяното – Изненадан съм, че не са станали на скелети
— Нищо нямаше да е остане от тях, ако бяха загинали в солена вода, но студената прясна вода на Флетхед ги е съхранила. Това, което виждате, е адипозната тъкан, където се съхранява тлъстината. Разкъсва се след време, когато е натопена и придава на тялото восъчен сапунен вид, наречен „осапуняване”.
— Ще трябва да се обадим на шерифа да доведе съдебен лекар.
— Ще забави ли това операцията? – попита непознатият.
Кауфман поклати глава.
— Не би трябвало изобщо да забави нещата. Щом спасителният екип водолази закачи повдигащите въжета, ще вдигнем въглищния тендер.
— Важно е да видя какво има в прикачения вагон.
— Ще видите. – Кауфман го погледна, опитвайки се напразно да отгатне мислите му. – По-добре първо да извадим тендера, за да се опростят нещата. Ако се съсредоточим на вагона, преди да е откачен от тендера, може да се окаже катастрофално. Може да не е тежък колкото локомотива, но ако не внимаваме, като нищо ще се разпадне на парчета. По-сложна операция е. Освен това предният край на багажния вагон е полузаровен под тендера.
— Не е багажен вагон. Вагон за сандъци или товарен вагон е.
— Откъде може да знаете това?
Наблюдателят пренебрегна въпроса.
— Вдигнете първо тендера. Вие ръководите.
Кауфман се взря в грозните купчини на пода, останките от три човешки същества.
— Как са се озовали тук? Как е могъл един влак да се изгуби сред езерото за толкова години?
Високият мъж се загледа над спокойната синева на езерото.
— Преди четирийсет и пет години имаше ферибот, който превозваше през езерото вагони с дървен материал.
— Определено е странно – отрони Кауфман замислено. – Вестниците и представителите на „Южен Пасифнк” съобщиха, че влакът бил откраднат. Доколкото помня, датата бе 21 април 1906 г.