— Е, добре — отвърна най-после Бичи, като мушна ръце обратно в джобовете си.
— И още нещо. Ще те науча сам да правиш това. Защото, ако ти изкарам много пари, не искам после да ги профукаш като последен будала.
— Боли ли? — попита Бичи.
— Само отначало, Бени.
Бичи се изсмя.
— И още едно нещо, последно — каза Алекс, като отново вдигна книгата си.
— Казвай.
— Похвали се на останалите. В предишните два затвора хората обединиха парите си в едно, с което покупателната им способност нарасна неимоверно. Колкото повече пари съберем, толкова по-добре за теб.
В деня, когато се навършиха единайсет месеца от първото дело срещу Коневич, Ким Париш изпадна в дългоочаквания нервен срив.
Екипът от прокурори бе пристигнал от Русия преди цели шест месеца — общо четирима, всичките мъже, облечени с възширочки костюми от евтин плат с неизвестно наименование, състав и произход. Само един от тях говореше някакво подобие на английски — главно please, thank you, yes, но най-вече no, както и изумително многообразие от мръсни псувни.
ФБР поемаше изцяло разноските им, като за начало бяха настанени в „Хилтън“, в самия център на града. Те незабавно вдигнаха неописуем скандал заради мизерните условия, в които били принудени да се мъчат, докато домакините им се видяха в чудо и ги преместиха през няколко преки в значително по-луксозния „Медисън“. Онези не престанаха да хленчат и да се жалват, докато на свой ред управата на хотела се видя в чудо и ги настани в отделни апартаменти за по 1000 долара на вечер.
Четиримата се хранеха на закуска, обяд и вечеря в най-скъпите ресторанти на Джорджтаун, а за личен превоз използваха два наети мерцедеса, един шевролет корвет и лъскаво червено мазерати — плащани от ФБР. За начало прекарваха петдневните си уикенди в търсене на силни усещания из Флорида и Калифорния, докато накрая се влюбиха в Лае Вегас главно заради легализираната проституция. Разбира се, сметките се препращаха в централата на ФБР: самолетните им билети първа класа, курвите, загубите в казиното, които бързо нараснаха до петцифрени суми — за всичко плащаше Бюрото. Къркаха от сутрин до вечер, замесваха се в сбивания по баровете; бяха получили четири акта за шофиране в нетрезво състояние; разбиха мазератито, после и единия мерцедес, като за всичко това, разбира се, отново трябваше да плаща ФБР.
Бяха пристигнали с две дузини кашони, натъпкани догоре с документи, изцяло на руски, като всяка дума, всяка запетайка трябваше педантично да бъде преведена на английски език. Две седмици отидоха на вятъра, докато Ким обикаляше града за компетентни преводачи. Документите се оказаха на неразбираем за обикновения руснак, безумно завъртян правен руски език, така че не всеки се наемаше да ги преведе. Наложи се да интервюира поне дузина кандидати: няколко завършили руска филология в американски колежи, чиито познания по езика изобщо не съответстваха на бомбастичните им автобиографии; трима-четирима руски имигранти, които се провалиха с гръм и трясък на теста по английски; един пенсиониран редактор в издателство, който бил превел на английски всички романи на Толстой и й изглеждаше особено компетентен, но само след бегъл поглед върху съдържанието на кашоните си плю на петите.
Накрая Ким пресече реката и отиде в огромния комплекс от сгради на ЦРУ в Лангли. Обадила се бе предварително и когато пристигна, вече я чакаше някакъв мъж от секцията за анализи на руски документи. Още долу, в обширното мраморно фоайе, тя го запозна с проблема. Шпионинът й се усмихна успокояващо и я увери, че познава точно човека, който й трябваше. На листче хартия й написа името и координатите на някой си Пьотр Арбатов, политически имигрант, бивш майор от КГБ, избягал преди време в Съединените щати. Въпросният Пьотр имаше диплома по право от Московския университет, а през петнайсетте години, откакто живееше във Вашингтон, бе успял да получи и докторат по право от Католическия университет. Той поиска по 600 долара на час — цена, която би впечатлила и най-престижната адвокатска кантора в Ню Йорк, но Пьотр заяви, че за по-малко не би приел да преведе и ред. Цената беше безбожна, в пъти повече, отколкото Ким бе възнамерявала да плати, но тя веднага се съгласи.
Какво пък толкова — нали в края на краищата и на Пьотр щеше да плаща ФБР! Ако Бюрото беше в състояние да пръска купища пари заради четирима руснаци, които си живееха като петролни шейхове, едва ли щеше да се запъне за една напълно законна сметка за правни услуги.
Ким нае малък, изцяло мебелиран апартамент на четвъртия етаж в една сграда на Кънетикът Авеню, след което двамата с Пьотр си плюха на ръцете, качиха кашоните в апартамента и се захванаха за работа. Пьотр Арбатов се оказа рядка комбинация от лишен от емоции човек и перфекционист — дребен и слаб, мълчалив и с тъжно лице, за когото не съществуваше нищо извън пряката му работа, която го поглъщаше изцяло. Хранеше се по веднъж на ден с някаква редичка супа, която си носеше от къщи и внимателно поднасяше с лъжица към устата си, без да спира да работи. При толкова оскъдна храна бе истинско чудо, че изобщо беше жив, дори без да се брои огромното натоварване, на което се подлагаше. На работното си място се беше заобиколил с руски и английски тълковни речници, които прелистваше съсредоточено, претегляйки по няколко пъти всяка дума. Двамата си бяха разпределили ролите: той диктуваше, а Ким записваше. Предвид шестстотинте долара, които Пьотр взимаше на час, и двамата не си губеха времето в излишни приказки. По този начин, уплътнявайки всяка секунда, успяха с бясна скорост да се справят с три четвърти от съдържанието на кашоните. След четири месеца и двайсет дни, по осемнайсет часа на ден, прекарани в една стая с Пьотр, Ким не знаеше нищо за него — дали е женен, дали има деца, дали е здрав или болен от рак, дали е беден или богат, или живее на улицата.