— Е, добре, а какво е второто?
— Ако прибързано се обърнем към федерален съд и загубя делото, ще ме изпратят пак тук. Може да се опитаме да обжалваме и ще го направим. Но това отнема време. През което ще ме убият.
— Тоест изборът е между много лошо и ужасно?
— По-скоро между сигурна смърт и вероятна смърт.
— Та каква, казваш, е идеята ти?
— Има едно нещо, което се нарича „хабеас корпус“, или другояче казано, молба за изясняване правомерността на задържането под стража. Формално погледнато, ако ги заставим да ме прехвърлят във федералната съдебна система, си отваряме една вратичка, която трябва да използваме. Държавата е длъжна да докаже причините за моето задържане. Ако съдията приеме молбата, процедурата се извършва много бързо.
— Колко бързо?
— Три дни след задействането й ще бъда изправен пред съд.
— Аха… толкова бързо! — Няколко мига Елена разглеждаше замислено върховете на обувките си и извиваше нервно пръсти. — Това много бързо ли е?
— Може би — отвърна Алекс. — Ние с теб имаме много врагове и тук, и в Русия. Всичко трябва да стане изведнъж. И трябва да успеем от първия път, иначе, както казва моят приятел Бени, играта свършва! Освен това Михаил трябва да ускори изпълнението на задачата. И да се молим да стане чудо.
— Крайно време е и на нас да ни се случи чудо!
— Не мисля, че чудесата стават току-така. Трябва сами да си ги направим.
— Ще позвъня на Михаил в момента, когато изляза от тук.
— Чака те напрегнат уикенд. Време е да поставиш Ем Пи в течение на нещата и да се молиш това, което ще му кажеш, да му се стори достатъчно основателно.
30
На 18 септември 1996 г., точно година и два месеца след вкарването на Алекс във федерален затвор, Ем Пи Джоунс изкачи с енергична крачка стъпалата пред Федералния съд на окръг Колумбия, една от най-красивите и импозантни сгради във Вашингтон. Времето този ден беше променливо — ту топло, ту хладно, първи намек, че поредното горещо, душно лято в този построен насред блата град отива към края си. Придружаваха го Елена и един як, набит помощник-адвокат, помъкнал под мишница кашон с документи.
Преди два дни Елена бе позвънила на Ем Пи и изпаднала в истерия, бе поискала спешна среща. Ем Пи остави всичко и Елена пристигна в кантората му — бледа, изтощена, гневна, разстроена и обзета от мрачна решимост. Още в момента, когато му сподели идеята на Алекс, от устата на Ем Пи изригна порой от възражения.
Предлаганият ход бил твърде прибързан. Прекалено рискован. Той самият не се чувствал на мястото си във федералните съдилища. Освен това кой знае какво му били приготвили руските прокурори и онези от СИН, с какъв унищожителен доказателствен материал възнамерявали да погребат Алекс? Елена го увери, че двамата с Алекс имали същите съмнения и резерви, но му разправи и за четирите опита за убийство в затвора, което сложи край на дискусията. Ем Пи се обади на клиентите си с дела, насрочени за следващите седмици, и прехвърли преписките им на други имиграционни адвокати в града.
Ем Пи и двамата му придружители пристъпваха притеснено по дългите, добре осветени коридори на сградата, право към кабинета на секретаря на федералния съд. Ем Пи се записа в списъка на чакащите, после си намери място с другите двама в дъното на помещението и търпеливо зачака да извикат името му.
Когато го чу, той притича до бюрото на секретаря, който се оказа дама, със замах остави свитъка документи и обяви с приповдигнато официален тон:
— От името на моя клиент господин Алекс Коневич официално внасям искова молба за установяване правомерността на задържането му под стража. Умолявам съда за срочно придвижване на същата от името на въпросното лице, което е задържано в нарушение на всякакви разумно обосновани срокове и принудено да понася неописуеми несгоди.
Секретарката на съда — едра, енергична чернокожа жена — вдигна преписката и с отработено движение я пусна в дълбоката тава за входящи документи, пълна догоре с безброй подобни молби, петиции, жалби и всякакви други адвокатски творения.
— За пръв път ли сте тук? — попита тя, без да вдига поглед.
— Ъъъ… да.
— Не се намирате в съдебна зала. Тук разбираме и прост английски.
Ем Пи имаше вид, сякаш някой му бе изпуснал въздуха.
— Това е искова молба за установяване правомерност на задържане…
Жената пъхна в устата си късче дъвка и челюстите й се раздвижиха енергично, докато очите й се взираха в екрана на компютъра пред нея. На бюрото й имаше табелка с написано име: Телма Паркър.