Някакъв изоставен склад, помисли си Алекс. Или обществен гараж, който не се ползва.
От този момент нататък двамата с Елена бяха разделени и отведени в различни посоки. Алекс бе наблъскан в друга, по-малка стая и поставен върху нещо, което му приличаше на операционна маса или болнично легло на колела. Похитителите му веднага се заловиха за работа. Чифт яки ръце развързаха обувките му, свалиха ги и той ги чу как тупнаха тежко на пода. Ризата и панталонът му бяха ловко разрязани със скалпел и след броени секунди той остана по бельо.
После друг чифт силни ръце го привързаха с кожени каиши към леглото. Понеже беше с вързани очи, той нямаше представа какво правят в това време с Елена, нито къде са я отвели. Единственото нещо, което знаеше със сигурност, беше, че отвличането им в един от малкото случаи, когато двамата пътуваха заедно в чужбина, едва ли е случайно. И тъкмо това го ужасяваше повече от всичко друго.
Алекс стисна очи и се насили да мисли. Които и да бяха тези хора, те по някакъв начин бяха успели да се доберат до него въпреки охраната, преодолявайки всички взети мерки за личната му безопасност. Освен това простият като замисъл, но блестящо изпълнен до най-малката подробност сценарий показваше, че похитите-лите са разполагали с предварителна информация за планираното пътуване и го бяха причакали в Будапеща. Знаеха маршрута и разписанието му. Очевидно бяха професионалисти — това поне беше извън съмнение, каквото и да означаваше то за него.
Ала професионалисти в какво? В отвличания с цел откуп или — което му се струваше по-вероятно — професионални убийци, наети да го ликвидират? Това беше въпросът на въпросите.
Те очевидно знаеха какви мисли се въртят в главата му и го оставиха сам близо час да се пържи в собствения си сос, привързан към леглото.
После чу приближаващи се стъпки на двама души — единият ходеше леко, почти без да вдига шум, а другият пристъпваше тежко и тромаво и подметките му хлопаха по бетонния под. Усети как някой се надвеси над него и го загледа безмълвно, почти без да диша. Самият Алекс дишаше мъчително, въздухът излизаше със свистене от гърлото му, сърцето му биеше като чук, с всяка изминала секунда кошмарите във въображението му се засилваха. Докато разумът му казваше, че те нарочно го държат в неизвестност, за да се побърка от страх, и че той е длъжен да се съпротивлява с цялата си воля на тази елементарна тактика, сърцето му отказваше да приеме тези аргументи; ужасът, който го бе обзел, беше пълен и парализиращ.
Без всякакво предупреждение нечий тежък юмрук се стовари върху стомаха му и кислородът излезе от дробовете му с болезнен хрип. Той отвори уста и пое жадно въздух, понечи да каже нещо като „Какво, по дя…?“, но в този момент още един юмрук, по-силен от първия, се заби в слабините му. Каишите го държаха здраво, не можеше дори да се превие на две от разкъсващата тялото му болка. Докато пищеше от ужас, побоят продължи — методично, без прекъсване и отслабване. Известно време единствените звуци, които се чуваха в помещението, бяха ударите на юмруци в плът и кост, както и отчаяният вой, който те изтръгваха от гърлото на жертвата.
След известно време Владимир излезе от стаята и свали от ръцете си кожените ръкавици, вече просмукани с кръвта на Алекс. Вдигна телефона. Отсреща се чу гласът на Голицин, който сякаш беше в съседната стая и току-що бе получил мощен оргазъм. Той каза:
— Беше великолепно. Благодаря ти.
— Чухте ли всичко?
— Всеки удар, всяко стенание. Какъв празник за душата! Как изглеждаше?
— Отначало беше в шок. Не можеше да си обясни защо го бия. После се примири, сега е като че ли леко зашеметен. Нали го чухте…
— Чух го, разбира се. Има ли счупени кости? — попита с надежда той.
— Едно-две ребра, предполагам. Вероятно и кракът му, след като го цапардосах със стола. Освен това изкълчих лявото му рамо. Надявам се, чухте как изпука. Мисля, че беше достатъчно силно.
— Аха! Тъкмо се чудех какво ли е било. — Голицин се засмя. — Надявам се все пак, че не си му строшил дясната ръка. Тя ни трябва, нали знаеш?
— Не, разбира се — увери го Владимир, после замълча. Голицин беше шефът и той очакваше следващата му заповед. Ако наредеше да се върне при оня и да го пребие до смърт, нямаше нищо против, но първо имаше нужда да си почине малко, да си поеме дъх и да поразкърши мускули.
След малко Голицин попита:
— Още ли е в съзнание?
— По-скоро не, отколкото да. На няколко пъти се наложи да го съживяваме. След двайсетина минути синините му ще се подуят и нервните му окончания ще възвърнат чувствителността си.