— В долари става. Две хиляди би трябвало да ми стигнат.
Юджин бръкна в джоба на панталона си и измъкна ключовете от колата заедно с пачка стодоларови банкноти, после плъзна всичко по масата към Алекс.
— Да ти кажа за колата: само с попътен вятър можеш да вдигнеш петдесет, няма амортисьори, пружините на седалката ти се забиват в задника, а чистачките чистят всичко, но не и предното стъкло. — Той се позасмя и добави: — Иначе колата е чудничка.
— Преди да падне Стената — отвърна Алекс, като вдигна рамене, — трябваше да чакаме ред, понякога с години, за привилегията да си купим трабант. Някои хора бяха достатъчно хитри да се записват всяка година.
— Всяка година?! — възкликна Юджин.
— Ако се шофира внимателно и се поддържа добре, изкарва горе-долу толкова.
Двамата вдигнаха мълчаливо чаши и пиха за прекрасния нов свят.
Алекс помаха на келнерката — същата сладурана, на чиито прелести Юджин се бе възхищавал цял следобед. Когато дойде до масата, той я заговори с тих дрезгав глас, като я принуди да се наведе до ухото му, за да го чува. Разговаряха около трийсетина секунди, след което той пъхна в ръката й стодоларова банкнота — равна на двуседмичната й заплата плюс бакшишите. Тя кимна и се отдалечи, сияеща от радост.
Алекс погледна часовника си — след пет минути от Ню Йорк щяха да позвънят на Юджин. Минута след това Владимир и Катя щяха да извадят патлаците и да запукат. Той с мъка потисна изкушението да се извърне и да им хвърли един поглед, после вдигна няколко страници от свитъка пред себе си и се престори, че чете.
— И какво прави сега? — питаше в този момент Голицин Владимир по сателитния телефон. Върху бюрото му бяха наредени изпратените по факса копия от писмото, с което Алекс се оттегляше от бизнеса, и от договора за прехвърляне на собствеността върху всички негови активи. Листовете се намираха на половин метър от ръцете му. Достатъчно близко, за да се протегне и да ги пипне. Той бе препрочел по шест пъти всяка буква на всеки ред и сега едва се сдържаше да не грабне отново книжата в ръце, колкото да се убеди, че съществуват.
В същото време специален куриер пътуваше с нощния полет за Москва; на тънка верижка около китката му бе прикрепено дипломатическо куфарче с жизненоважните оригинали. Голицин трябваше просто да впише името си на съответните места, за да се самопровъзгласи за правоприемник на цялата империя Коневич. Един подпис, и voila! — Сергей Голицин ставаше собственик на 350 милиона долара. Може би дори повече.
Времето, прекарано в замисляне и планиране на този удар, в сглобяване на късчетата от мозайката най-после щеше да даде своя плод. Няколко капки мастило, и той щеше да се превърне в един от най-богатите хора в Русия; а ако се прибавеха и онези триста милиона от Ню Йорк — какво пък, като нищо можеше да се окаже и най-богатият. В новата Русия парите бяха всичко. Имаш ли пари, си цар.
— Още чете договора — отвърна Владимир; в гласа му клокочеше сподавен гняв. Започваше да му писва да го проверяват на всеки няколко минути. — А жена му и онзи американски банкер си приказват.
— За какво?
— Отде да ги знам? И какво ме интересува?
— Не можеш ли да ги подслушаш?
— Не.
След кратка пауза, очевидно предназначена да придаде подобаваща важност на думите му, Голицин попита:
— А защо не можеш?
— Защото — отвърна кисело Владимир — сме седнали в средата на салона, за да им преградим пътя към изхода.
— Може би Коневич и банкерът планират бягство.
— Може би. И какво от това?
— Ще ти кажа аз какво! Изплъзнат ли ти се, с тях ти се изплъзват няколкостотин милиона долара, тъпако!
— До изхода на ресторанта са заели позиция двама души. Още двама чакат отвън пред главния вход на хотела. Трябва да преминат през три пръстена охрана. Освен това у мен са паспортите им, портфейлите им, а на всичко отгоре той е почти сакат. Казвам ви, няма къде да иде.
Мълчание.
Владимир извъртя очи нагоре.
— Какъвто и номер да се опита да ми спретне, е мъртъв.
Голицин мълчеше неодобрително.
След дълга пауза Владимир добави:
— Дадох му двайсет и пет минути да ми представи подписаните договори, иначе почвам да стрелям. Това беше преди двайсет и две минути. Мисля, че още три минути все някак ще го задържа да не избяга.
— И въпреки това тази история не ми харесва.
Владимир живо си представяше намръщеното лице на Голицин. До този момент той, Владимир, бе поел всички рискове и свършил огромната част от мръсната работа. Бе организирал и лично бе наблюдавал убийствата на мениджърите от фирмите на Алекс; негови бяха заслугите за отвличането, изтезаването и изтръгнатите подписи на самия Алекс; с всичко дотук се бе справил без нито една засечка. И се гордееше с това. Той бе направил Сергей Голицин богат — много, много богат. А какво получаваше срещу труда си? Дори едно „благодаря“ не се бе откъснало от сърцето на сприхавия старец. Да не говорим за „Браво, Владимир, момчето ми, страхотна работа свърши!“ Ала най-много се дразнеше, когато тоя мухлясал бюрократ оспорваше и критикуваше решенията му. Голицин от десетилетия не бе припарвал до оперативна работа на терен, а си позволяваше навсякъде да си навира носа. И все пак му бе обещал премия от сто хиляди долара в момента, когато изпълнеше задачата, плюс още двеста хиляди, ако успееше да му докара и онези триста милиона отгоре.