— Колко път има? — попита Мел.
Тали го погледна въпросително:
— До Натания ли? Според мен надали е останал там.
— Не, до Тел Авив.
— Ами… още двайсетина минути.
— А парите? Човекът получил ли ги е вече?
— Получил ги е вчера — рече Тали, — ще се обади, щом стигнем в хотела.
— Накарай го да ги донесе колкото може по-скоро.
Тали се поколеба, като се чудеше дали е редно да задава въпроси.
— Лично ли искате да ги предадете на г-н Розен?
— Не знам още — отвърна Мел, — нека видим как ще потръгнат работите.
Чернокожият мъж, застанал до отворения багажник на БМВ-то, направи знак на двамата американци, които тъкмо излизаха от летище Бен Гурион, всеки с куфар и малка чанта, да побързат.
По-възрастният от двамата, който много приличаше на бивш професионален играч на американски футбол и настоящ треньор, беше Джийн Валенцуела. Очите му, присвити заради блясъка на слънцето, шареха между бялото БМВ и потока от коли вдясно, напускащи аерогарата. Валенцуела беше късо подстриган, а спортната му риза беше разкопчана и краищата на яката, подаващи се изпод карираното спортно сако, сочеха към раменете му.
По-младият, Теди Кас, беше дългокос и от време на време прокарваше пръсти през кичурите си. Имаше широки рамене и тесен ханш. Краищата на ръкавите на златистозелената му риза бяха леко завити. Теди Кас рече:
— По дяволите, можехме всичко да си донесем. Всичко, което би ни потрябвало.
Чернокожият ги пришпорваше:
— Хайде, хвърляйте нещата вътре. Онези вече потеглиха.
Валенцуела пристъпи към него и попита:
— Видя ли колата им?
— Син мерцедес. И едно маце с хубав задник се качи вътре.
— В нашата посока ли са? — попита Теди Кас.
— Мой човек — рече чернокожият, — винаги можеш да избираш между четири посоки. Възможно е да отиват в Ерусалим. Възможно е да отиват на север или на юг. Трябва да разберем.
В БМВ-то, което вече напускаше аерогарата, Теди Кас още не можеше да се начуди на преминаването им през митницата — да не се наложи да отварят нито една чанта!
Джийн Валенцуела седеше сам на задната седалка. Върху коленете си беше разтворил пътна карта на Израел. Поглеждаше през прозореца към полето и слънцето, а после поглеждаше в картата.
Чернокожият попита:
— Той видя ли ви в самолета? — въпросът не беше насочен определено към никого от двамата.
— Беше отзад с равините и туристите — каза Валенцуела. — Знам какво е направил мошеникът. Компанията му е купила билет за първа класа, а той го е сменил с туристическа. Печели около един бон. Не зная, може и да ни е видял. Няма значение. Пак ще ни види.
— Можехме да донесем всичко, каквото си искахме — не се успокояваше Теди Кас, — всичко. По дяволите. Мислех си, че ще има такава охрана, че не взех даже някой И-Зи Уайдър.25
— Щеше да е по-евтино, но на кой му пука. Ще си купиш всичко, което искаш — рече чернокожият. — Имиграционните власти питаха ли ви нещо?
— Нали за това говорим — отвърна Теди Кас.
— Не, говорехме за митницата. Имиграционните власти, това е човекът, който ти проверява паспорта — чернокожият караше със седемдесет и пет мили в час, като задминаваше без усилие коли и екскурзионни автобуси. — Този човек погледна паспорта ми, погледна ме и мене. После пак погледна паспорта. След това попита: „Камал Рашад?“ „Същият“ — отговарям аз. Той ме пита къде съм роден. Аз казвам: „Вътре пише. Долтън, щата Джорджия.“ Той ме пи-та къде са родени родителите ми. Аз казвам: „Долтън, Джорджия“. Пита ме къде живея. Казвам: „Детройт, щата Мичиган.“ Искаше да види билета ми, за да е сигурен, че пристигам оттам. Пита ме, кога за последен път съм бил в арабска страна. Казвам му, че никога не съм бил в арабска страна. Той отвръща: „Нали сте арабин?“ Аз му казвам: „Мой човек, аз съм мюсюлманин. Не е задължително да си арабин, за да си мюсюлманин.“
— Камал Рашад, глупости — рече Теди Кас. — Кларънс Робинсън от областния затвор на Уейн и затвора „Джаксън“ в Долтън, Детройт.26
— Доста път съм изминал — каза Рашад — и не мисля да се връщам.
— Ако провалиш още една операция, изобщо никъде няма да се върнеш — рече Валенцуела.
— Той ме видя — заоправдава се Рашад, докато поглеждаше в огледалото — и избяга. Имах само пет куршума в големия стар пистолет. Какво трябваше да направя? След като го изпразних — нали разбираш, имаше хора — нямах време да го презареждам и да го гоня.
26
Долтън — предградие на гр. Детройт носи същото име като гр. Долтън в щата Джорджия; Уейн — предградие на гр. Детройт.