Теди Кас се измъкна от колата и влезе в сянката на паркинга, под новото крило.
Валенцуела се беше облегнал назад, замислен.
— Къде е срещата за оръжието? Далече ли е?
— На другия край на града, в квартал Атиква.
— Ти и Теди ще отидете там следобед. Но ще трябва да внимаваш. Иначе Теди ще изкупи целия проклет склад.
— Срещата ни е довечера. Той не е човек на когото можеш да се обадиш и да му кажеш, а бе, я да променим срещата за три и четирийсет и пет.
— Добре, довечера да бъде. Как го откри?
— Нали отидох с едно име. Приятел на приятел.
— Пет стотака за автомат узи, така ли?
— Такава беше цената вчера. Може и да се е променила.
— Няма да се притесняваме за това. Няма да се изхвърляме, но няма и да се стискаме. А пистолети!
— Предполагам, че можем, да си купим пистолети и на ъгъла на улицата. Този човек си пада по екзотични оръжия.
— Теди искаше динамит или малко пластичен взрив „Ц4“. Въобразява си, че с тези проклети войни тук има всичко.
— Ако разполага на склад — отвърна Рашад, — нали разбираш, човекът прехвърля стоката през границата в Ливан, продава всичко, до което може да се докопа.
— Ще му направим по-добро предложение — рече Валенцуела.
Когато Теди Кас се появи и тръгна обратно към колата, видяха го да им кима доволно.
— Добре, Кларънс Рашад — рече Валенцуела, — отмени резервацията и идвай. Ще ти покажем как се изпипва една работа.
ГЛАВА ПЕТА
Войникът от морската пехота, който стоеше зад висока преграда, подобна на съдийска маса, на главния вход на посолството на Съединените американски щати в Тел Авив, се казваше Дейвид Е Дейвис и беше старши сержант от мотострелковите части.
Прическа според устава, бяла фуражка с лъскава козирка, нахлупена точно над очите му, сини униформени панталони и светлокафява риза с къси ръкави и разкопчана яка — „тъпата дневна униформа“. Върху тази униформа се виждаха четири реда лентички за заслуги: все медали от Виетнам — Лентичка за Участие в Бой, медал от Експедиционния Корпус, три Почетни Лентички, две Пурпурни Сърца и една Сребърна Звезда28. Под лентичките се мъдреше значка „Отличен стрелец“ и една друга, по-малка, на която бяха изобразени две кръстосани пушки върху венец и означаваше „Отличен стрелец с пистолет“.
Дейвис беше стегнат на вид, но същевременно изглеждаше някак си невзрачен — като дребен фермер, който си е сложил празничната неделна риза и вратовръзка. Дейвис беше на трийсет и четири години. След двайсет и седем дни се уволняваше и това не му даваше мира, вече не можеше дори да спи. Самата мисъл за предстоящото уволнение го плашеше.
Той вдигна телефона веднага след първото иззвъняване и рапортува: „Сержант Дейвис, първи пост… А, вие ли сте, как те? Да, мога да го донеса, щом свърши смяната ми.“ В говора му все още се усещаше следа от южняшки акцент, но беше на изчезване. „Ще трябва да се преоблека и да свърша някои неща, но след около час и половина ще съм при вас. Става ли?“ Той слушаше гласа на момичето, като същевременно гледаше в изпъкналото огледало над главния вход. В него се отразяваше цялото пространство зад сержанта, чак до заграденото с мрежа стълбище в дъното на фоайето. Когато някой слизаше по стълбите или искаше да се качи, дежурният на първи пост трябваше да натисне един бутон, за да отвори вратата в ниската метална мрежа.
Дейвис попита: „Значи хотел «Пал», а коя стая?… Добре, ще ви се обадя от рецепцията. Вижте, нали ви казах, заминавам в отпуск?… Все едно, че вече съм във ваканция. Остават ми още 20 дни и ще се поразтъпча тук-таме, преди да си замина окончателно. Не, точно това се опитвам да ви обясня, че щом свърши смяната ми, заминавам. Но преди това ще мина да ви оставя пакета… Добре, до скоро.“
Той прехвърли поглед от огледалото към главния вход и към войника от израелската охрана, който стоеше на пост до остъклените врати, изолиращи сградата от уличния шум, слънцето и праха. Фасадата на посолството приличаше на Дейвис на пет-етажна поща, върху която по погрешка бяха поставили официалния герб на САЩ, след като тя се намираше на улицата на един средиземноморски град. Отвътре посолството му напомняше за банка — фоайе с висок таван, излъскано и с климатична инсталация. А той, Дейвис, беше пазачът на банката. Когато посетител искаше да се види с нейния управител, Дейвис отваряше вратата, като натискаше бутрна.
Ако пък някой имаше определена среща, Дейвис първо се обаждаше горе и после му отваряше вратата. Или насочваше хората към читалнята, към паспортната служба. Понякога обясняваше на посетителя много учтиво: не, не можете да влезете и да кажете здрасти на посланика, освен ако нямате предварително уговорена среща. Някои от туристите, като влезеха, оставаха много учудени, че посланикът е заминал нанякъде, без да ги изчака, за да ги поздрави.