— Не ме интересува на кого ще се обадиш.
Тя започна да набира номера.
— Кога ще дойде пехотинецът?
Тали натисна вилката, за да прекъсне връзката.
— След около час и половина.
— Познаваш ли го добре?
— Не, виждала съм го само няколко пъти.
— От три години работиш с него, не излизате ли заедно?
— Преди него имаше друг пехотинец, когото използвахме. Замина си. Сегашният, Дейвид, мисля, че получава пратката за трети път.
— Какво му давате?
— Хиляда лири.
— Лири?
— Израелски лири.
— Това какво прави — попита Мел — около сто и петдесет долара, за да предаде един пакет? Той знае ли какво има вътре?
— О, да. Г-н Розен каза: „Нека види. Покажи му какво има вътре.“ Според мен, първият пехотинец си мислеше, че парите са за хашиш. Обясних му: „Няма да се захвана с нещо, което е незаконно.“
— А този пехотинец — рече Мел, — ако започнат да му се въртят в главата разни приумици?
— Не, г-н Розен му вярва. Той каза: „Не може да ги открадне. Ние го познаваме. Работи в посолството.“
— Пехотинецът знае ли кой е Розен?
— Не, това няма да му кажа. — Те срещали ли са се?
Тали поклати отрицателно глава.
— Г-н Розен не смяташе, че е необходимо.
— Или, че идеята е добра — добави Мел. — Ще се обадиш ли на управителя?
— Да, веднага — каза Тали.
Тя набра портиера, почака, рече: „Шалом“ и продължи на иврит.
Мел Банди я гледаше.
— Кажи му направо какво искащ. Няма нужда да му даваш обяснения.
Тали продължаваше да говори по телефона, от време на време казваше: „Кен, кен“,32 след което следваше поток от думи, придружени с ръкомахане.
— Не го моли, нареди му — рече Мел.
Той се отдалечи от прозореца и грабна слушалката от ръката й.
— Аз съм г-н Банди от стая 824. Искам двама мъже да дойдат да разместят мебелите. Искам едното легло да се изнесе оттук и вместо него да донесете канапе… диван, също и малък хладилник. Не, говоря ви за мебелите. Искам мебелите да се разместят. Разбирате ли? Едно от леглата, двойното, искам да бъде изнесено… Не, да се изнесе. Искам да го махнете. Много място заема. Искам да донесете едно канапе, диван… Господи — изсумтя Мел.
Той подаде слушалката на Тали.
— Обясни им какво искаме.
Късно следобед те седяха сами в кафенето на посолството — главният сержант Кокс разбъркваше сметаната и двете бучки захар във втората си чаша кафе, а старшият сержант Дейвис отпиваше от бирата си „Хайнекен“ направо от бутилката и се опитваше да обясни на Кокс докъде се бе докарал, нещо, което Кокс надали някога щеше да проумее.
Вече бяха говорили за нервността на Дейвис. Сержант Кокс беше казал, че ако се плаши от малкото време, което му остава, тогава не трябва да се уволнява. Каква беше датата в документите му за УВОЛНЕНИЕ? Двайсти април? И край? По дяволите, бе рекъл сержант Кокс, на Дейвис му оставаше страшно малко време. Двайсет и седем дни, считано от днес и една сутрин, като се събуди, благодарение на документа DD214 вече няма да е в армията… Такива ми ти работи.
Сержант Кокс се надяваше, че Дейвис е решил какво ще прави, когато се уволни.
— Не, нямам никакви планове. Но чувствам, че сега му е времето. Знам, че ако служа още четири години, ще получа някаква пенсия…
— Някаква! Ще получаваш половината от сегашната си заплата до края на дните си — каза сержант Кокс. — А ако служиш още дванайсет години, доживотно ще получаваш три четвърти от същата тази заплата.
— Знам, но ако остана — поне така го усещам, — после ще бъде много късно за каквото и да било.
— Например?
— Не знам. Но не искам да бъда пазач на банка. А аз така се чувствам.
— Защо да си пазач на банка?
— Искам да кажа, че в момента се чувствам като такъв.
Сержант Кокс не можа да го разбере. Той погледна Дейвис изпод око, със замислен вид.
— Каква ти е военната специалност? За административна работа ли са те готвили? Вероятно можещ да влезеш в ОП33?
— Не, по дяволите. Моята специалност е нула три. Нула три шейсет и девет34. Командир на пехотна част.
— Не знаех — сержант Кокс замълча и пак се замисли.
— Ами, както разбирам, Дейвис, ти имаш добри препоръки. Чудесно досие от досегашната ти служба в отдела за запасни. Върни се и аз ще те препоръчам в отдела за запасни офицери в Карачи. Там ще ти дадат право сам да избереш посолството, в зависимост от свободните места. Чувал съм, че в Сеул службата била хубава.
— Боже мой, Корея — Дейвис поклати глава. — Та нали това ти обяснявам. Не искам да стоя на пост или да клеча край блока и да се подготвям за пост, като си лъскам обувките. Разбираш ли мисълта ми? Какво, по дяволите, правим тук? Ние не сме нищо друго, освен пазачи на банка.