Той се оглеждаше наоколо за някаква дреха. Онези, които бе свалил, лежаха на пода до отворения му куфар.
— Познаваш ме — каза по-възрастният. Последва пауза и в това време Мел се наведе над куфара вирнал белия си задник към неканените гости. — Джийн Валенцуела, Мел.
Мел Банди подскочи все едно, че името го бе жилнало и побърза да си обуе панталона.
— Беше преди три години — продължи Валенцуела — ?
Мел се обърна, закопча се и като се насили да се овладее, успя да се усмихне.
— Бях във Федералния съд на Детройт. С Хари Манза.
— Да, разбира се, чувал съм името ти — каза Мел, — но не мисля, че сме се срещали преди.
— Не сме, доколкото си спомням твоят приятел беше, наел друг да го представлява пред Върховния съд — рече Валенцуела, — но ти работиш за него като юрисконсулт. Нали така?
Човекът се държеше добре, говореше спокойно. Знаеше всичко за Мел, Мел чувстваше това и се надяваше, че човекът ще продължи да бъде любезен. Надяваше се още, че има усет и разбира кога му се говори истината. Никога не си беше представял, че може да се озове сам и в подобно положение на осмия етаж в някакъв хотел. Не искаше да изглежда нервен. Искаше спокойно да стигнат до главния въпрос, да им покаже, че не крие нищо. За щастие, в момента нямаше какво да крие. Нямаше отговор на онова, което те щяха да го попитат. Но те трябваше да разберат, че той казва истината.
Чудеше се дали да седне или да продължава да стои прав. Върху шкафчето, до бутилката уиски и леда, имаше още една чаша. Приготви си питие, докато казваше на Джийн Валенцуела, че наистина през последните няколко години той се е занимавал с повечето правни въпроси на фирмата.
— Причината да сте тук обаче е — рече Мел, след като отпи голяма глътка уиски и се поотпусна, — че сте видели във вестника снимката от пожара. Щом аз съм я видял, предполагам, че и вие сте я видели. Затова няма смисъл да го увъртаме, нали? Вие смятате, че след като съм тук и съм неговият адвокат във фирмата, съм във връзка с него. За съжаление, господа, абсолютната Божа истина е, че нямам представа къде се намира той.
Ето така. Все едно, че направи признание, без нищо да е казал. Мел занесе питието си до леглото и приседна на ръба му.
Валенцуела отпи от уискито си и попита:
— Свещения град ли си дошъл да видиш, Мел? Да видиш Стената на плача35?
— Не, не. Тук съм по работа. Поне такова беше намерението ми. Не се опитвам да те убедя, че съм турист. Но не знам и къде е той и не мога да се свържа с него. Така че, кой знае — вероятно ще си ходя след няколко дена.
— Освен, ако той не се обади.
— Възможно е.
— Аз мисля, че вече си се свързал с него — отсече Валенцуела, — иначе нямаше да си тук.
— Не, кълна се, че не съм.
— Искам да кажа, че си влязъл във връзка, след като една кола за малко не го сгази. Преди колко време беше това? Преди четири дена?
— Да, тогава той се свърза с нас. Не е говорил лично с мене. Обадил се е в офиса си.
— И те те изпратиха.
— Всъщност, аз и без това трябваше да дойда. Да видя дали ще мога да го намеря, за да подпише някои документи.
— Да видиш дали ще можеш да го намериш — повтори Валенцуела. — Хайде сега, Мел. Нямаше ли поне телефонния му номер?
— Бог ми е свидетел. Никой, и това значи никой, не знае къде живее той.
— Какво име използва?
Мел знаеше, че ще стигнат дотам. Нямаше друг избор, освен да им каже. В момента, в който той произнесе: „Розен“ и Валенцуела и по-младият отметнаха назад глава, изненадани от простотата на отговора.
Тали влезе през свързващата врата и след като видя двамата посетители и г-н Банди, който седеше на леглото рошав и гол до кръста, изненадано възкликна: „О, извинете!“ Г-н Банди й се усмихваше. За първи път, откакто беше пристигнал, го виждаше в добро настроение.
— Тали — каза Мел, — би ли се обадила на „обслужване по стаите“? Нека донесат още малко лед, фъстъци и тем подобни, нали знаеш, нещо за гризане. Използвай телефона в другата стая.
— Благодаря, не искаме — рече Валенцуела, като гледаше към момичето. — Тали, седни ей там до бюрото.
Тали хвърли поглед към Мел.
— Добре, щом не искате нищо — съгласи са Мел — няма проблем.
Бюрото се намираше до нощното шкафче, откъм страната на прозорците. По-младият протегна крак, за да придърпа стола и, и докато тя сядаше малко с гръб към него, за да може да вижда г-н Банди, не отлепяше очи от нея.
Валенцуела попита:
— Какво каза, че е името?
Мел се поколеба:
— Розен.
— Само Розен?
— Ал Розен. Мисля, че е от Албърт.
— Интересно какви имена приемат някой хора — каза Валенцуела — Ал Розен. От Рос ви го сменя на Розен, да не е прекалено много, все едно че не иска да забрави кой е… И какво прави сега?
35
Стената на плача — свещена за евреите стена в стария Ерусалим. Според легендата, молитва, написана на специален лист бива чута, ако листът се постави, навит на руло, в някоя от дупките й.