— Звучи ми като лъжа — рече Валенцуела, — само че ти си наясно в какво положение си и не мисля, че ще ме лъжеш.
— Виж какво, аз винаги съм бил реалист — рече Мел — и няма да седна да си удрям главата в стената, ако знам, че не мога да овладея положението.
— А може да си я удариш и в тротоара осем етажа по-долу — уточни Валенцуела. — Ако се чуеш с него, Мел, дай ми документите. Аз ще ти уредя подписването им.
Когато г-н Банди си наля още една чаша уиски, Тали помисли, че ще вземе да се напие, защото е уплашен и не знае какво да прави. Но той не се напи. Седеше си в един стол, отпиваше от чашата, от която се стичаха капки върху корема му, и пушеше пура. След като беше изглеждал толкова безпомощен, почти покъртителен, сега седеше спокоен и нямаше и следа от тревога на лицето му. Искаше й се да му зададе всичките въпроси, които напираха в главата й.
Но не успя. Дойдоха мъжете с мебелите и г-н Банди отиде в 824-а, за да им каже къде да поставят дивана, хладилника и допълнителното кресло. Когато мъжете си тръгнаха, г-н Банди й изброи какво иска да има в хладилника: различни видове сирена, маслини, газирана вода, пушени стриди. Тя трябваше да се грижи в хладилника винаги да има лед.
— Г-н Банди, моля ви — осмели се Тали, — ще ми кажете ли какво искаха онези хора?
— А ти какво си мислиш?
Той отиде до дивана и се настани удобно, с глава върху облегалката, вдигнал поглед нагоре към нея.
— Не зная. Вас питам.
— Искат да го убият — отсече Мел, — това разбираш ли го?
Тя не разбираше нито това, нито каквото и да било друго. Защо? Кои са те? Какъв е г-н Розен или този г-н Рос? След като беше работила три години за г-н Розен и беше получавала по хиляда лири седмично, като негова „асистентка“, както той я наричаше, тя изведнъж осъзна, че не знае нищо за него. Той не беше американски бизнесмен в пенсия. Той се криеше. И тези хора искаха да го убият. Защо?
Но г-н Банди избягваше въпросите. Само каза:
— Добре се справи. Това с уискито за подарък ми хареса. Разбираш ли, вече знаем, че са ни наблюдавали и ще продължат да ни наблюдават. Следователно трябва да измислим нещо.
— Вие им казахте, че може да е напуснал Израел — продума Тали.
— Възможно е. Но той знае, че парите му идват на двайсет и шести и не мисля, че го е направил.
— А те защо искат да го убият? Кои са те?
— Ще му дам пет дни. Ако не вляза във връзка с него дотогава, събирам си багажа и си заминавам.
— Защо ни наблюдават?
— Ако все пак се обади, трябва да сме готови с някаква хитра идея. Гладна ли си?
— Моля?
— Обади се на „обслужване по стаите“ и ми поръчай… печено пиле, картофи, нещо там, което не могат да оплескат и бутилка студено вино. Попитай ги какви сладкиши имат.
Тя никак не можеше да разбере г-н Банди. Той би трябвало да е уплашен и притеснен или поне да проявява безпокойство. Но той не беше притеснен, Той беше гладен.
ГЛАВА СЕДМА
Човекът сякаш се изпари. Той вървеше по широкия тротоар между сградите и дърветата, насадени по протежението на улицата и после изчезна.
Бяха на булевард Дизенгоф, който десет пресечки по-надолу се вливаше в сърцето на Тел Авив — шарено кръстовище, пълно с кафенета, с масички по тротоарите, с пицарии, колички за сладолед и кина. Но в този край на Дизенгоф имаше само малки магазини и нямаше много кафенета; тихо беше и пълно с наематели, а тротоарът беше като ометен от обичайния за другия край поток от хора. Ето защо Рашад не можеше да разбере как го бе изпуснал. Минувачите бяха малко, а часът — 5,30 следобед.
Той отиде приблизително на мястото, където бе зърнал пехотинеца да стои: витрина на магазин, изглежда фалирал, защото беше цялата закована с дъски, оцветени в червено. Само уличният номер изглеждаше нов: 275.
Рашад чу музиката още преди да е отворил вратата. Нещо познато — да, Бари Манилоу,36 който се опитваше да предизвика онова толкова добре познато чувство. Рашад наистина очакваше нещо побъркващо. Но с влизането от почти пустата улица в претъпканата кръчма, кънтяща от музика и шумни гласове, той почувства тръпка на приятен гъдел, на възбуда. Посетителите бяха насядали из сепаретата или край дългата редица от маси, но имаше и двама, които се мъдреха на бара — единият беше точно човекът, когото той следеше и който в момента се пресягаше над нечие рамо, за да си вземе питието от барманката. На Рашад мястото веднага му хареса. Тук всички бяха приятели и разговаряха помежду си, тук, ако човек беше отскоро в града, можеше да задава и тъпи въпроси. Над бара, върху някакви снимки и обяви, беше окачен надпис, който гласеше
36
Бари Манилоу — известен американски вокалист, пианист и композитор, роден през 1946 г. в Ню Йорк, Манхатън. Кариерата си започва през 1973 г., бил е четири пъти в класациите на САЩ и е издал много плочи. Свири в стил „мидъл ъв дъ роуд“.