Истински махленски клуб в град, където хубавите заведения с бира и уиски се брояха на пръсти, и то ако не използваш палеца. Но отвън нямаше табела.
Запъти се направо към своя човек. Запроправя си път през тълпата на „Щастливия час“ към бара. Изглежда, повечето бяха американци. Млади типове в спортни ризи или работни облекла. Имаше и американки, все още в униформите на офисите, където работеха, както и израелки с дънки и бюстиета. От един дребен човек с твърда шапка и остроумен вид долиташе английски акцент. Изглеждаше доста известен, всички разговаряха с него. В ъгъла, където претъпканият малък бар правеше чупка, седеше някакъв чернокож. Рашад мълчаливо мина покрай него — днес не се нуждаеше от брат — и като седна до онзи, когото следеше, попита:
— Как може човек да си поръча едно питие?
Дейвис го погледна.
— Какво ще искаш?
— Едно уиски.
Дейвис подвикна на момичето:
— Крис, едно уиски за тук.
Момичето зад бара попита:
— Ще сменяш ли питието, Дейв?
— Не, то е за господина.
— Аха, добре.
Още един английски акцент. Рашад си помисли: човече, истинска барманка, не пести прелестите си под блузата, когато се навежда, за да отвори бирите.
Завързвайки разговор с мъжа на име Дейв, той обаче разбра, че Крис е австралийка. Другата барманка — Лилиан, която също беше много приветлива и знаеше имената на всички — беше израелка. Остроумният човечец с твърдата шапка се казваше Норман и бе дошъл от Лондон. Той се оказа съдържателят на това място, без табела отвън, което за вътрешните беше:
„БАРА НА НОРМАН, ТАВЕРНАТА“.
Дейв беше сержант Дейв Дейвис, пехотинец от охраната на посолството на САЩ. В другата стая, където бяха натрупани касите с бира „Макаби“ и „Голд стар“, имаше мишена за стреличкн и игрален автомат. През „Щастливия час“ раздаваха безплатни ордьоври и пресни, опечени небелени картофи. Сервитьорките приготвяха боб и пици в малка кухня до бара. В тоалетната, след третото си уиски, Рашад разглеждаше надписите по стената: „Да му го на-чукам на Килрой.“ „Кобрата беше тук“. Да, господинчо, това беше бар за работници. Шумен, но много приветлив.
— Камал Рашад — рече Дейвие — като Карим Абдул-Джабар37, така ли?
— Да, за по-известните явно си чувал — отвърна Рашад, — а може би си чувал и за Елия Мохамед38, пророка? А за Вали Мохамед39, чувал ли си? Аз принадлежа към Вали Мохамед Моску40, номер едно, в Детройт.
— Мисля, че нищо не знам за мюсюлманската религия — каза Дейвис. Не беше сигурен, че му се щеше да продължава да седи тук и да говори за нея.
— Вярвам главно в едно нещо — продължаваше Рашад, — ако направиш една крачка към Аллах, той ще направи две крачки към теб. — Отпи от уискито. — Добре е казано и те предпазва да не оплескаш нещата по пътя към рая. От колко време каза, че служиш, от шестнайсет години?
— Навършват се на двайсти април — отвърна Дейвис.
— И сега се чудиш да останеш ли или да се уволниш.
— Ще се уволня — рече Дейвис. — Това, което все още не знам е, какво ще правя после.
Рашад пробва един номер, за да види дали войникът с червения врат от морската пехота на САЩ, който си пиеше чашата „Джим Бийм“41 щеше да се върже.
— Не мога да си представя, че си успял да спестиш кой знае колко, докато си бил в армията.
— Не и когато питиетата са по два долара на повечето места.
— А може би въртиш нещо странично, за да си докарваш допълнително.
— Мисля, че никога не съм гледал на парите, като на цел — отвърна Дейвис.
— Разправяли са ми, че някои хора изнасяли разни неща от страната, за да припечелят. Разбираш ли какво искам да кажа?
— Ти какво имаш? — попита Дейвис — Хашиш? Да не искаш да пренеса няколко килограма?
— Разправяли са ми, че онези се лепвали за някой такъв, който си заминава и му давали да прибере стоката, заедно с останалия си багаж. А такъв, който се връща от посолството на САЩ, е още по-подходящ.
— Какво имаш? — настоя Дейвис.
— Извинявай, мой човек, но нима съм казал, че се занимавам с подобни неща?
Дейвис изчакваше, облегнат на бара. Двете момичета зад него бъбреха с клиентите.
— Добре де, ако някой все пак, иска да пренесе нещо — продължи-Рашад, — как би могъл да разбере, че еди кой си войник от морската пехота на САЩ би могъл да се справи? Да разбере дали има опит или не?
— Не би могъл. Извини ме за момент, човече — каза Дейвис. Той тръгна към тоалетната, като но пътя се спираше да поговори ту с този, ту с онзи.
Рашад вися в бара „При Норман“ близо цели седем часа и половина, като пиеше уиски и се опитваше да се сближи с пехотинеца: непрестанно се връщаше на темата, опитваше се да го накара да изплюе камъчето дали върти някакви далавери с някого или пък дали пренася стока, за да изкара нещичко и най-сетне успя да се добере до едно любопитно откритие — на следващия ден пехотинецът заминаваше нанякъде — но разни хора все идваха при пехотинеца или пък той зърваше някого и казваше, извини ме за момент, след което изчезваше за известно време.