Рашад затвори очи. Искаше му се да си почине за няколко минути.
Когато пак ги отвори, видя над себе си Норман, който му казваше:
— Да не възнамеряваш да прекараш нощта тук?
— Къде е онзи пехотинец?
— Дейв ли? Откъде да знам. Тръгна си.
Заведението се беше изпразнило и само Крис, Лилиан и човекът от Уелс все още висяха край бара.
Като си тръгваше, Рашад се опита да върне лентата на случилото се, преди да заспи. Пехотинецът говореше със мършавото момче. Точно така. Навън беше прохладно, улицата беше пуста. По дяволите, нямаше и таксита, нямаше дори частни коли. Хотелът се намираше на около шест пресечки по-надолу. Пред очите му все още беше момчето, както отпиваше от колата си — изпито лице, дълга коса. После изведнъж то изплува в съзнанието му на едно друго място. Ами да, докато чакаше за багажа. Мършавото момче и израелката с хубавия задник посрещнаха човека на летището. И пак същото момче приказваше с пехотинеца във фоайето.
Пехотинецът си бе отишъл, но все още беше замесен, нали?
ГЛАВА ОСМА
Розен реши, че в хотел „Кинг Дейвид“ имаше служител, чието единствено задължение беше да се грижи за удобството му. Този човек казваше: „Бързо, той пристига“ и веднага качваха кошница с плодове в ?732 с бележка от г-н Финк, управителя: „С комплименти и най-добри пожелания за приятно прекарване“. Розен живееше в хотел „Кинг Дейвид“ от три години. Понякога отскачаше за кратко до Тел Авив или Хайфа, а като се върнеше, намираше бележката на г-н Финк до плодовете.
Обикновено за два дена Розен изяждаше бараните, портокалите и ябълките. Този път плодовете под целофана бяха останали недокоснати, а Розен крачеше напред-назад из апартамента и току поглеждаше през прозореца. Изгледът беше хубав: зелената морава и градините, кипарисите около плувния басейн и извън пределите на хотела, стените на Стария град при Яфа гейт42. Точно под неговия прозорец, седем етажа по-долу, се намираше терасата, на която Пол Нюман и Ева-Мари Сейнт си пиеха мартинито във филма „Exodus“43.
Той се чувстваше сигурен между познатите стени на хотелския си апартамент. В „Кинг Дейвид“ беше у дома си; на рецепцията и в телефонната централа се грижеха за уединението му. Но навън, докато поставяше нов личен рекорд от петдесет и пет минути по пътя от Натания до Ерусалим, се беше почувствал уязвим. Страната беше много малка, за да можеше да се скрие в нея за дълго време. Трябваше по-скоро да замине, да отлети за Атина или Париж. Но за да замине, му бе нужен паспорта, а за да си го върне, трябваше да намери Еди Бродер. Представи си я как лежи в леглото и го гледа. Да, изглеждаше поне с десет години по-млада в полуосветената стая. Зряла жена, но по нея нямаше грам тлъстина. Хубави гърди. Представи си, че се е върнала в Кълъмбъс и спортното му яке с паспорта в него виси в гардероба й.
Хайде, трябваше малко да помисли.
Добре, първо ще се опита да намери Еди. Ще плати хотелската сметка.
После ще замине. Ще остави колата на летището Бен Гурион…
Но те сигурно го следяха. Чернокожият с кафийето положително вече си имаше помощници. А може и да са го сменили. Розен не можеше в ума си да го побере: да изпратят някакъв черен да свърши работата, сякаш е детска игра, вместо човек, който би се слял с тълпата — та в цялата страна имаше не повече от сто и десетина чернокожи. Господи, та за двайсет долара можеха да наемат истински арабин.
Вместо да тръгне от Бен Гурион, можеше да отиде до Ейлаг и оттам да вземе самолет на SAS44 до Копенхаген.
Но първо трябваше да се обади на Тали и да вземе парите. Утре беше двайсет и шести. Щеше да ги смени на черния пазар за лири по курс десет и половина или единайсет към едно…
А после какво? Да ги сложи в банка? Ами ако не се върнеше повече в Израел? Как да ги вземе със себе си? Как да прекара сто хиляди долара през митницата, плюс петдесетината хиляди, които имаше в депозитния сейф в банка „Леуми“? Прекалено много бяха нещата, за които трябваше да мисли. Прекалено много бяха неизвестните. Добре, все пак трябваше да нагласи работите така, че да получи парите утре или вдругиден. Щеше да се обади на Тали и сигурно нещо щеше да им хрумне. Мисълта за Тали го додсети за Мел Банди.
Мел трябваше да пристигне тук, но кога? Вероятно днес.
Още нещо, за което трябваше да помисли. Мел идваше — така му бяха казали по телефона — за да направи отчет и да обсъдят някои бъдещи проекти. Прозвучало му бе малко необичайно. Те не се нуждаеха от одобрението му за каквото и да било. Защо, след като вече три години той беше извън играта, им бе дотрябвало неговото мнение за бъдещи проекти? Партньорите му рядко се обаждаха. Изпращаха му парите и по някоя картичка за Коледа. Защо изведнъж пращаха адвокат? До момента това не го беше притеснявало, но сега вече започна да го безпокои.
43
„Exodus“ — филм на американския режисьор Ото Преминджър. Суперпродукция, пресъздаваща събитията, човешките драми и прозрения по време на създаването на държавата Израел.