Беше единайсет без двайсет, когато тръгна от блока и се размина с Уилард Мимс, който се връщаше от Афека с бронираната си жилетка и с кубинките. Пи за пет минути една бира при Норман, който го посрещна по долни дрехи. Беше не повече от единайсет и петнайсет, когато спря пред клуба „М & А“ на Хайаркон, недалеч от хотел „Пал“.
Сети се за своя проблем — беше го забравил през последните малко повече от дванайсет часа — и това го натъжи. След двайсет и шест дни щеше да се уволни.
„М & А“ — Мигел и Али, едно място, където Аржентина се срещаше с Близкия изток, заведение с двор отпред, скрито от улицата, бели варосани стени, тъмни греди, импресионистични рисунки. Не беше бар, в който се къркаше, както в този на Норман, а бар, в който се водеха разговори, където младите израелци идваха да побъбрят и да поиграят на табла, като с часове пиеха по чаша кафе или чаша вино. На Дейвис му харесваше, всеки път, когато дойдеше, харесваше му атмосферата и все си обещаваше, че някой ден нарочно ще се отбие и ще се научи да играе табла. Но обикновено се озоваваше при Норман.
Попита Мати дали иска нещо за пиене. Мати поклати отрицателно глава. В бара нямаше никой друг освен Мати Харари, приятелят на Тали, и Ора, жената на Мигел, застанала зад неголемия плот. Дейвис си взе една ледено студена бира „Голд стар“, настани се до Мати и видя чантата си на пейката.
— Донесъл си я. Чудесно.
— Човече, тя много иска да те види. Но не трябва да влизаш през главния вход.
— Защо да не трябва да влизам през главния вход?
— Ще ти покажа друг път, ще вземеш асансьора от мазето.
— От какво се притесняваш?
— Какво приказваш? Не аз се притеснявам. Слушай, те ги следят, бе човек. Тали не знае какво става.
— Аз също не знам — отвърна Дейвис — даже не знам за какво говориш.
— Нищо няма да ти кажа, така че не ме питай.
Все едно, че му казваше: само се опитай да ме накараш. Тъмнокожият сефарадим47 Мати, с бандитските си мустачки и буйната си коса, наистина приличаше на уличник. Изглежда можеше да бъде доста корав. Тали беше казала, че е прекарал известно време в затвора в Хайфа. За Дейвис това нямаше значение. Все пак момчето беше третокласен войник. Можеше да издържи около две минути в бой.
— Мисля, че така няма да стигнем до никъде — рече Дейвис. — Нещо друго има ли?
— Последвай ме — рече Мати. — Това е всичко, което трябва да направиш.
Рашад се намираше във фирма „Шофирайте сам“, точно срещу котел „Пал“, за да наеме мерцедес, преди да зареже БМВ-то. В момента гледаше безцелно към улицата. Беше се отдалечил от бюрото и стоеше до вратата, докато човекът от фирмата преглеждаше някакви листове. И точно от това място неизбежно беше да не ги види, как се задават пеша но Хайаркон. Когато човекът каза: „Ето ги“ и започна да чете цените. Рашад се извърна и му рече: „Задръж така, мой човек. Преди да продължим, трябва да се обадя на баща ми. Може ли да използвам телефона?“
Валенцуела вдигна слушалката. Рашад съобщи „Пехотинецът… върна се, идва по улицата насам… Аз съм отсреща, където дават коли под наем. Пехотинецът е пак с арабчето. Същото от вчера… Чакай малко. Не, тръгват по пресечната улица до хотела. Пехотинецът е отново със зелената чанта… все едно, те отиват на плаж… Не знам, може и да си има нещо със симпатичното арабче.“ Рашад изслуша насрещния глас, после каза: „Добре, ясно“ и затвори.
На човека от фирмата обясни: „Съжалявам, но баща ми рече веднага да се прибирам.“
Минаха през един мрачен коридор в мазето и със служебния асансьор се качиха до осмия етаж. Та-ли ги чакаше пред отворената врата на 824-та.
— Много мило от твоя страна, Дейвид, че дойде. Надявам се да не съм объркала пътуването ти.
— Изобщо не ме притесняваш — отвърна Дейвис.
Той влезе и остави чантата си на леглото.
— Мислех, че само искаш да ми върнеш мръсните дрехи.
— Господин Банди би искал да поговори с теб — каза Тали. — Моля те, седни.
Стаята сега вече приличаше на дневна. Дейвис се огледа наоколо и се отправи към прозореца. Значи да почака важния адвокат. Хвърли поглед към Гол Авив, към разпръснатите високи сгради, които стърчаха над еднообразните пететажни блокове. Тук източният бряг на Средиземно море се сливаше в стени от стъкло. Някой му беше казал: „Преди Тел Авив беше грозен град. Сега почнаха да строят всичките тези хотели, «хилтъни» и «шератъни», за да закрият морето, и той стана още по-грозен.“ На Дейвис му харесваше Тел Авив. Не знаеше точно защо. Харесваха му хората, особено младите. Искаше му се да се запознае с някои от тукашните войници, да поприказва с тях. Според него точно от такива като тях бе имало нужда във Виетнам. По дяволите, та те бяха професионалисти. И през огън щяха да минат.
47
Сред евреите съществуват две големи групи: ашкеназки евреи (ашкеназим) и сефарадски евреи или сефарадим от старото име на Испания — Сефарад. Ашкеназките евреи говорят езика идиш, а сефарадските — старинен испански диалект. Те са потомци на прогонените от Испания евреи през 1492 г. с едикт на католическите крале Фернандо и Изабела. Сефарадските евреи живеят предимно в Африка и на Балканския полуостров.