— Не бих имал нищо против да узная малко повече — каза Дейвис.
— Няма да ти разказвам, историята с подробности, защото е дълга — рече Мел, — но има един човек на име Ал Розен, който преди дивееше в Детройт, а сега живее тук Преди три години той свидетелства пред Федералния съд Съдът искаше да затвори двама престъпници за убийство и склони клиента ми, г-н Розен, въпреки моето несъгласие, да се яви като главен свидетел. Престъпниците не бяха осъдени, а клиентът ми остана по долни гащи. Разбираш ли ме?
— Казвате, че името му е Ал Розен? — попита Дейвис.
— Точно така, Алберт Розен — рече Мел. — Единият от онези, срещу които той свидетелства, получи удар. Все още е жив, но е напълно прецакан, едната му страна е парализирана и не може да говори като хората. Другият прекара девет месеца в затвора в Люисбърг за съвсем друго нещо — за мошеничество. Един ден колата на клиента ми експлодира и загина техникът, който беше дошъл да я поправи. Денят бил студен и тя не искала да запали. Иначе щеше да бъде пречукан клиентът ми. Разбираш ли? Така че, с помощта на съда, който го беше забъркал в тази каша, той смени самоличноста си и дойде да живее тук.
— Кой изпраща парите? — попита Дейвис.
— Това е вече друга история. Да речем, че е компанията, в която той работеше — каза Мел, — тя се занимава с ипотеки. Компанията го издържаше през последните три и половина години и ние бяхме единствените, които знаехме, къде е той. Всичко беше наред… относително. И какво става? Във вестниците се появява снимка на Розен.
— В тукашните ли?
— Не, в нито един от тях. Затова пък снимката на Розен, както стои пред хотела, става дума за статията за хотела в Натания, изгорял миналата седмица, се появява в детройтските вестници и в още някои други.
Дейвис кимна.
— Сега нали разбираш — каза Мел, — три дни по-късно, без да губят време, изпращат някой, който се опитва да го пречука. Вчера двама ми бяха дошли на гости. Искат да знаят къде е Розен, затова ме и наблюдават. Смятат, че щом съм в Тел Авив, значи съм дошъл, за да се видя с Розен. Наблюдават и Тали. Може би наблюдават и момчето. Розен иска да се махне оттук и да се скрие някъде другаде. Отново да промени самоличността си. Но първо трябва да си вземе парите, а ние не можем да му ги занесем, защото онези ни наблюдават. Те ни познават.
— Добре — отсече Дейвис.
— Речено-сторено? — Мел изглеждаше много учуден. — Чудесно!
— Вие не му казахте — обади се Тали, — че те знаят също така кой е Дейвид.
— Не, не знаят — възрази Мел, — какво като са го видели да приказва с теб във фоайето.
— То е същото — каза Тали.
Мел я гледаше втренчено.
— Те не знаят нито името му, нито какво работи, нито къде живее. В това има голяма разлика. — Той се обърна към Дейвис. — Разбира се, всичко зависи от теб, сержант.
— Ще го направя — повтори Дейвис. — Къде са парите?
Мел му се ухили.
— Надявам се, че не си въобразяваш разни неща, сержант.
Дейвис нищо не каза и на свой ред се усмихна.
Той изслуша плана на Мел. Не беше нищо особено.
Отново бяха увили, както преди, металната кутия, в която бяха донесени парите.
Когато Розен се обадеше, Мати Харари щеше да вземе пакета, да мине през фоайето, да се качи в мерцедеса и да поеме нанякъде.
Няколко минути след това Дейвис, с парите в куфарчето на Мел, напъхано в чантата му, щеше да излезе през служебния вход. Щеше да мине напряко през паркинга и да стигне до клуба „М & А“, където беше паркирал колата си. Доста тъп план.
Опиташе ли се някой да го спре, Дейвис не беше длъжен да се съпротивлява „Освен, ако нямаш желание“ каза Мел и го попита, дали е бил във Виетнам. Дейвис кимна утвърдително. Мел рече: „Ами, както казах, в случай че нещо стане, всичко зависи от теб Но не мога да си представя, че един пехотинец ще се остави някой да се ебава с него.“
— Като че ли точно това е всичкото, което един пехотинец позволява да правят с него.
Седяха и чакаха. Мел отиваше за малко до съседната стая, връщаше се и гледаше часовника си, давайки да се разбере, че и той е нервен. Или пък крачеше напред-назад с ръце в джобовете и с приведени рамене. По едно време отиде до прозорците, погледна към парка, където булките се снимаха, а стопаните на кучета разхождаха любимците си и каза, че със сигурност там гъмжи от педали, защото паркът му приличал на педерастки парк. Повече не предложи от студените питиета.
Беше около един и половина, когато Мел реши, че е време за обяд и попита Дейвис какво ще иска Дейвис отвърна, че би си поръчал шварма48. Какво, по дяволите, е шварма, възкликна Мел. Дейвис му обясни — агнешко и разни други неща, пъхнати в пита. Мел каза на Тали, че той иска омлет със сирене и гъби, и пържени картофи. Не попита Мати ще вземе ли нещо, но го направи Тали, а после се обади на „обслужване по стаите“ и започна да говори на иврит.