— Кой е там?
— Аз съм, Уилард. Не исках да те будя.
— Какво взе?
— Исках да взема на заем две мини. После ще ти се отплатя.
— Ще ми се отплатиш ли? Как така, бе? Аз си ги донесох от Да Нанг.
— Уилард случайно да имаш гранати?
— Боже мой… — Уилард отметна завивката си.
— Ей, забрави. Имай ми доверие, приятел.
Той изтича по стълбите, изскочи навън и отпраши с колата, преди даже Уилард да бе успял да спусне краката си на пода.
Тали се обърна да види какво бе хвърлил на задната седалка: пистолет в кобур и две тежки метални парчета, които бяха дебели около инч и имаха големината и формата на огънат регистрационен номер на кола. Помисли си, че знае какво е, но не беше сигурна.
— Това експлозиви ли са? — учуди се Тали.
— Мини. Готови за употреба.
— И ги държите в блока си?
— Не официално — отвържа Дейвис. — Едно от момчетата, Уилард, си пази няколко в гардероба. Мисля, че е малко откачил. — Двамата замълчаха, но след кратка пауза, той добави. — Радвам се все пак, че е на наша страна.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСТА
Те пристигнаха в Ерусалим със синия мерцедес на Розен. Рашад седеше отпред с приятеля си Мати, който караше; Валенцуела и Теди Кас бяха отзад. Валенцуела беше отворил картата си; автоматите узи, беретите и пластичните експлозиви „Ц4“ се намираха в багажника. Идеята дойде от Рашад — защо трябваше да харчат по хиляда долара на седмица за кола, когато Мати имаше ключовете от мерцедеса на Розен. „Да вкараме Мати в отбора, заедно с мерцедеса.“ Те всички се усмихнаха при мисълта да използват колата на Розен Надяваха се, че Розен все пак ще има време, за да го разбере.
В седем сутринта прехвърлиха билото и като излязоха от планинския път, спуснаха се към града. Улицата се стесняваше и лъкатушеше, сгради от розовокафяв ерусалимски камък се издигаха от двете й страни. Минаха през старата част, в далечината се забелязваха модерните високи здания, които изглеждаха много бели в светлината на утринното слънце. Валенцуела гледаше ту към сините пътепоказатели върху сградите, ту в картата си; после завиха, минаха покрай Обединения еврейски колеж и стигнаха до „Кинг Дейвид“.
— Ето то — каза Мати.
Той забави ход и се промъкна покрай непретенциозната каменна шестетажна постройка, която завършваше с два нови допълнителни етажа.
— Това ли е, — попита Валенцуела — прилича на АМХ65?
— АМХ е отсреща — рече позачуден Мати.
— АМХ изглежда така, както би трябвало да изглежда „Кинг Дейвид“ — отбеляза Рашад. — Къде е паркингът за колите?
— Ето там — посочи Мати.
— Завий.
Мерцедесът зави наляво по една странична уличка, после пак наляво, влезе през отворената врата в оградата и мина покрай будката, където седеше пазачът. На паркинга имаше не повече от дванайсетина коли, в две неправилни редици. Повечето бяха обърнати към оградата от страната на улицата.
— Виждаш ли някъде колата му? — попита Рашад.
— Онази там — посочи я Мати.
— Да, спомням си я сега, — каза Рашад — беше долу пред онзи апартамент. Паркирай до нея.
Когато спряха до черния мерцедес, той попита:
— Кой ще влезе?
— Аз — отвърна Валенцуела — и ти, и приятелят ти. Теди ще чака тук.
Мати каза:
— Няма да е лошо, първо да отида и да поприказвам с него.
— Не, лошо ще е — отряза го Валенцуела. — Теди, отвори багажника.
Един по един влязоха през въртящата се врата и минаха покрай купчината куфари на някаква туристическа група, натрупани срещу рецепцията. Валенцуела носеше черно куфарче, след него вървяха Мати и Рашад.
— Сега накъде?
— Нататък — посочи Мати.
Завиха надясно, минаха покрай рецепцията и стигнаха до асансьора. На седмия етаж те пак завиха надясно и се насочиха по коридора към 732-ра. Пред вратата, на пода, имаше поднос с две чаши, празна бутилка шампанско и пепелник с фасове. Валенцуела кимна. Мати се приближи до вратата, изкашля се и леко почука два пъти.
— По-силно — настоя Валенцуела.
Мати почука още няколко пъти.
— Още веднъж — нареди Валенцуела.
Мати почука няколко пъти. Рашад внимателно се наведе и долепи ухо до вратата. Като се изправи, погледна към Валенцуела и сви рамене.
— Добре — рече Валенцуела.
Като си тръгваха, той хвърли поглед към подноса.
— Спомням си, че винаги много държеше на чистотата. Няколко, пъти сме го посещавали в офиса му и все току ставаше, за да изчисти пепелниците.