— Качвайте се — рече Дейвис, — трябва да изчезваме.
— Чакай малко — какво имаше.
Розен се беше смръщил. Нещата се развиваха прекалено бързо за него. Той не беше свикнал да действа, без да задава въпроси.
— Нямаме време за приказки. Качвайте се — настоя Дейвис.
— Но аз нищо не съм си взел…
Красивата жена, която придружаваше Розен, попита:
— Някой ще ми обясни ли какво става тук? Какво имаше под колата?
— Чакай малко — рече Розен, ръцете му тършуваха из джобовете на лятното му яке — нямам никакви пари… слънчевите ми очила.
Този човек с брада, къдрава коса и сини мъниста! Нерешителността не подхождаше на характера му, но слабостта му проличаваше.
Тали знаеше какво става, тя се беше вторачила в Дейвис. Мати стоеше зад нея и не можеше да проумее, дали всичко това е действителност или е някакъв сън.
— … Дрехите ми. Трябва нещо да си взема.
— Г-н Розен — каза Дейвис, — забравете за дрехите си. Качвайте се в колата.
— Накъде тръгвате? — попита Тали.
— На юг. Чакай тук, докато ти се обадим.
— Към Беершеба ли?
— Най-малкото. Ако изобщо се измъкнем оттук.
Розен вече беше в колата й затръшваше вратата. Жената беше шашната. Тали изглеждаше спокойна.
— А може би ще стигнем до Ейлат — каза Дейвис. — Може още утре да ти се обадим да дойдеш и да му донесеш дрехи.
— Къде по-точно?
— Не знам. Предполагам в хотел „Лароме“. Хайде, трябва да тръгваме?
Розен се беше навел през Дейвис, за да погледне през прозореца откъм неговата страна.
— Еди, поговори с Тали. Слушай, ще се срещнем, така че бъди там. Нали? — И последните му думи бяха — Еди, не забравяй паспорта ми.
Тали гледаше подир камарото, което напусна паркинга в със звук на свистящи гуми й ревящ двигател зави по улица Давид а Мелех и пое на юг. Тя все още чуваше бученето на колата, която набираше скорост, дори след като беше вече изчезнала от погледа й… а после сивият мерцедес профуча край паркинга, устремен в същата посока.
ГЛАВА ШЕСТНАЙСТА
Три часа, след като бяха излезли от Ерусалим, а сега се намираха някъде сред пустинята Негев, те не изпускаха из очи зеленото камаро — песъчинка, точка на пътя, на четиристотин ярда, или приблизително толкова, пред тях. Рано или късно камарото щеше да се повреди или да му свърши бензинът или пък щеше да се опита да се скрие и тогава те щяха да ги пипнат. Щяха да пипнат Розен и пехотинеца. Сигурно пехотинецът караше.
Валенцуела се беше загледал в пътя — през Теди и Рашад, които седяха отпред, — в магистралата с две платна, която бягаше към безкрайността през равния пустинен пейзаж, безцветен или кафяв, с отсенки на изсветляло мръсно зелено и която като че ли някой бе начертал с линеал. Мъртва земя — Мъртвото море на изток, беше останало някъде назад. Валенцуела местеше поглед от пътя към картата, която лежеше разгърната върху коленете му.
Скоро щяха да ги пипнат.
Имаше само два пътя на юг. Единият следваше йорданската граница, а другият, по който караха, свързваше градовете в пустинята Негев. Осемдесет и пет километра до Беершеба със засадени отстрани млади евкалиптови дървета — в града на два пъти почти бяха задминали камарото, докато се бутаха сред уличното движение, а на много места бяха минали на червено по булеварда, докато излязат близо до арабския пазар. Оставаха двайсет и седем мили до Димона67 и сивият мерцедес продължи на изток покрай калиевите мини, после се върна на магистралата, но неочаквано камарото изчезна и те рязко завиха, осъзнавайки, че то беше поело по някакъв второстепенен път на юг от Димона; най-накрая видяха праха от гумите му, който се стелеше из въздуха по пътя за Мизпех Рамон.
Вече бяха на двеста трийсет и седмия километър на юг от Ерусалим, което правеше около сто четирийсет и пет мили. Според картата на Валенцуела нямаше преки пътища на юг от Мизпех Рамон, нямаше нищо освен Ейлат, израелското пристанище на залива Акаба, На Валенцуела му хареса начина, по който се оформяше работата, но започваше да става нетърпелив.
— Тук някъде ще бъде удобно за нашата задачка — каза Валенцуела.
Рашад се обърна.
— Колата не я бива на паважа. Трудно заобикалям дупките.
— Трябва да се регулира — каза Валенцуела — колко пари има онзи шибаняк, а се е стискал.
— Не, с медалите нещата стояха така — заобяснява Дейвис. — Медалите бяха нещото, за което мислиш чак след това. Не отиваш, за да спечелиш някой, за да се накичиш, освен ако не си мръднал. Във Виетнам обаче имаше хора, които грабеха всичките медали, до които можеха да се докопат. Но там имаше инфлация на медалите. Подофицерите и офицерите от полесражението, които само даваха заповеди, се награждаваха един друг, и човек не можеше да разбере каква е истинската стойност на медала, нали разбираш, освен ако някой не е ранен от граната или нещо такова. Виждаш даден ефрейтор със Сребърна звезда, докато майор, който е извършил същото, получава Почетния медал на Конгреса68. Така беше.
67
Димона — град в пустинята Негев, известен с ядрения си център и с това, че там живеят негри, приели израилтянската религия.