Розен седеше полуизвърнат и гледаше през задното стъкло. Нервен беше, развълнуван и бъбрив.
— Мисля, че ни догонват.
— Виждам ги — каза Дейвис. — Добре се движим.
Той беше на около петстотин метра пред мерцедеса, водеше ги и внимаваше да не изгуби пътя.
Пътят беше широк около четири метра, тесни ивици паваж, попукани и с дупки, после ивиците внезапно свършваха и продължаваха в утъпкания чакъл, който се простираше с мили, преди паважът отново да се появи внезапно, малко бетон и телефонни жици, едийственият признак, че някой някога е бил тук. Останалото беше храсталаци и избелели камъни.
Дейвис караше с около шейсет и пет — седемдесет мили в час, стиснал волана с две ръце, за да може да устоява на трептенията му. Не беше лесно. Горещо беше и вятърът много силно свистеше. Резервоарът беше все още пълен до половината. Дейвис се чувстваше добре, погледна в огледалото, после към кафяво-червеникавите планини на изток — бяха с цвета на Марс — и попита Розен дали знае защо Червено море се нарича така, отклонявайки го по този начин от мислите му.
— Защо?
Защото, виждаш ли онези планини и цвета им? Като мръсна мед са. Те се простират чак до Саудитска Арабия и разправят, че отражението им във водата прави морето да изглежда червено.
След няколко мили щяха да стигнат до крайпътен камък и страничен път — не път, по-скоро пътека, която водеше на изток към планините. Нямаше много време. Сети се за нещо.
— Погледни в жабката — каза Дейвис.
Беше забравил, че Тали бе сложила вътре един пистолет, когато тръгнаха от апартамента й — берета парабелум 22-ри калибър. Малък калибър, но иначе оръжието беше ефикасно и зловещо. Розен го беше взел и го изучаваше.
— Зареден е — предупреди го Дейвис. — Задръж го за-себе си.
Мините бяха на задната седалка, около всяка беше увита жица, дълга приблизително около триста фута69.
Щяха да са му необходими няколко минути, за да сложи детонаторите и да свърже жиците към акумулатора на колата. Мерцедесът трябваше да бъде държан на разстояние, онези вътре трябваше да са нащрек пълни с подозрение и по този начин щяха да му дадат време. Можеше и да стане, да приготвят един капан и да поканят онези тримата да се набутат в него. Мястото беше съвсем подходящо за такава работа. Тук се воюваше и те не бяха срещнали никаква друга кола или камион, дори магаре от Мизпех Рамон насам. Не му се щеше да пропусне пътеката или да забрани някоя подробност, докато си приказва с Разен и го развлича. Надяваше се, че крайпътният камък си е още там. Преди е имало табела, беше казал Зохар, но сега вече я нямаше. Табелата с името на селото беше изчезнала, заедно с хората от селото, които също бяха изчезнали. Прогонени от танковете.
Розен каза, че му се пикае. Дейвис го попита дали иска да спрат. Помисли си за Реймънд Гарсия-представи си го как лъска камарото пред блока на пехотинците — след което каза на Розен да свърши работата на пода, ако толкова му се налагаше. Розен отвърна, че ще почака. И продължи да бърбори.
— Слушай, знаещ ли какъв бях аз? — заразправя Розен. — Пазач на склад. За Бога, броях ризи. Войната свърши преди да са ме прехвърлили през океана.
— Сега нямаме време да се обучаваш — прекъсна го Дейвис, — но ти имаш ценния опит, от който се нуждаеш. Откога караш кола?
— Кой знае? Може би от трийсет години. Даже повече.
— Добре, знаеш как се пали. Това е всичко, което трябва да направиш. И аз мога да го направя — рече Дейвис — но тогава няма да съм отвън, за да следя, ако стане някой фал.
— Ще го направя — увери го Розен.
— Само си повтаряй, че онези искат да те убият-убеждаваше го Дейвис. — Мисля, че ще се радваш, ако го направиш.
— Ще се радвам ли? Не знам, много съм уплашен.
— И аз — рече Дейвис. — И онези отзад — предполагам, те всички те са малко изплашени, нервни. Но нищо не можеш да направиш. Нали?
Продължаваха да разговарят и Розен попита за войната, как се чувства човек, когато стрелят по него. Страшно ли е? Ами онези, които, рискуваха живота си? Те луди ли бяха? Там не мислиш, отговори Дейвис, само го правиш. Затова беше и цялото обучеше. Ами медалите — Розен пак започваше с медалите. (Това ли беше за него най-важното?) Какво трябваше да направиш, за да спечелиш разните медали? Мислиш ли си, дали си заслужава или не?