— Не споря с теб — отвърна Дейвис.
— Това, което съм, което виждам, че съм, е един бизнесмен в оставка — заключи Розен. — Вече съм остарял за такива глупости. Признавам си го.
— Не разбирам какво общо има тук възрастта — запита Дейвис — след като те са дошли да те убият.
Розен се поколеба за момент.
— Вярваш ли в Бог?
Сега и Дейвис се поколеба.
— Предполагам, че да.
— В такъв случай трябва да ти открия какво мисля за Божията воля — заяви Розен, — може да те заинтересува. Главното е да приемаш нещата, които ти се случват. Но това не значи, че трябва да стоиш като препариран, когато можеш и да се отместиш. Вече съм стар, за да си играя на война — завърши Розен. — Но не съм стар, за да побегна през глава, като кучи син.
ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСТА
Привечер Дейвис взе пушката и отиде на разузнаване надолу по пътя, който минаваше покрай пресъхналото езеро; измина почти една миля, после се върна и в сивата пустинна тишина обиколи къщата на доктор Морис. Не можеше да си представи как идваха пеша дотук хора, тръгнали чак от Египет и Суец. Не можеше да си представи как живееха бедуините. Първият бедуин, когото бе видял по време на една екскурзия със Зохар и Реймънд Гарсия до Ум Сидра72 — пресъхналото езеро на надписите, местност, която се намираше на запад оттук — бе момче на около четиринайсет години; носеше жълта тениска и островърхи обувки с тънки подметки; изникнало бе сякаш изпод земята с някаква книга за гостите под мишница и ги бе помолило да се подпишат. Преди векове посетителите бяха издълбавали имената си в скалите на Ум Сидра, а сега се подписваха в книга за гости. Зохар бе попитал момчето на арабски къде живее. То бе посочило към безлюдната пустиня. Зохар го бе попитал откъде взема вода, а то бе посочило в друга посока. Дейвис си помисли за туристите, които пристигаха тук, облечени като за пустинята и за предупрежденията в туристическия справочник главата винаги да е покрита, заради слънцето; после си помисли и за бедуинчето с жълтата блуза и островърхите обувки, което не носеше шапка.
Възможно беше, както твърдеше Розен, човек и да успееше да се добере пеша до хотел „Лароме“, като мине през пустинята. Така трябваше да направи. Не можеха да отидат с камарото. Освен това щеше да е по-добре, ако той отидеше сам, а Розен останеше в къщата. Щеше да изчака Тали и да я доведе, с дрехите и паспорта му. Можеше да го закара до летището Шарм ел Шейх, за да излети оттам.
Не забеляза никакво възвишение или каквото и да е добре защитено място в радиус от една миля около къщата. Но ако те дойдеха през нощта, тогава това нямаше да има значение. През нощта можеше да се измъкне от къщата и да свърши някои много мръсни неща, стига да ги откриеше.
— На такъв патрул — каза Дейвис — ни пускаха от хеликоптери, без каски, екипировката беше опакована. Никой не говореше на висок глас. През нощта, докато спяхме, се държахме за ръцете, а двама оставаха будни и ако имаше нещо, сигнализирахме с ръце. Никога не се окопавахме, не оставяхме никакъв знак, откъдето минавахме. Когато получих звездата, пак бяхме там и наблюдавахме продоволствените им коли по пътя за снабдяване. Още първата вечер имах чувството, че цял батальон от СВА се нахвърля върху нас.
— Какво е СВА? — попита Розен.
— Северна виетнамска армия. Обикновените, не специалните.
72
Ум Сидра — местност в пустинята Негев, която в древността е била дъно на езеро. Свързана е с арабската история.